Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Инспектор Кер вече я познава.

Той кимна на Морланд.

— Имате ли някаква идея защо е бил убит Дуги Фишър? — запита Морланд.

Поклатих глава и хвърлих поглед към Кер.

— Не, никаква. Почакайте за момент. — Измъкнах разпечатката на съобщението от лигата, изпратено ми по електронната поща в деня след взлома във фабриката. — Виждали ли сте това? — Морланд кимна. Бях изпратил копие на Кер. — Между другото, успяхте ли да му предявите обвинение за този взлом?

— Не — отвърна Кер. — Не разполагахме с достатъчно доказателства. Но честно да ви кажем, ние се интересуваме много повече дали можем да установим връзка между него и убийството на брат ви.

— Твърде е възможно да го е направил — казах.

— Възможно е. Нямате ли представа за какво намеква тук? — запита Кер, гледайки съобщението от електронната поща.

— Не, никаква. Макар че както звучи, това може за причини голяма вреда на „Феър Систъмс“.

— Е, каквото и да е, трябва да е важно. А и аз не бих се изненадал, ако Дуги е бил убит заради притежаването му. Все още не знаем причината, поради която е бил убит брат ви. Но сме сигурни, че убиецът е бил човек, когото е познавал. Вероятно брат ви е разполагал със същата информация като Дуги. Може би е бил убит от същия човек.

Изглеждаше правдоподобно.

— Има още едно нещо, което трябва да ви кажа — изрекох внезапно, облян в руменина.

Измъкнах снимката от едно чекмедже.

— Това е Йошики Ишида. Той работи в „Онада Индъстрийз“, японската компания, подкупила Дейвид Бейкър да ги подпомогне да погълнат „Феър Систъмс“. Редовните посетители в „Инч“ го разпознаха като Хиро Судзуки, когото вие търсите.

Кер грабна фотографията.

— От колко време разполагате с нея?

— Около седмица. — Вече пламтях като божур.

— И защо не ни я показахте досега?

— Исках собственоръчно да я покажа на Йоши. Той твърди, че бил тук само за уикенда да поиграе голф. Аз обаче мисля, че е имало и още нещо. — Не можех да им кажа повече. Не му беше времето. Разпитът им на Йоши можеше да застраши преговорите ни. Това беше нещо, което не можех да подложа на риск.

Кер беше ядосан.

— Слушай, момчето ми. Когато искам информация като тази, ти веднага ни я даваш, ясно ли е? Ние ще задаваме въпросите.

Вдигнах ръце.

— Добре, добре, няма да се повтаря.

Той се надигна да си ходи, като взе снимката със себе си.

— Някой е убил Ричард и Дуги, защото са му пречели. На мен ми се струва, че и вие пречите на някои хора. Така че моят съвет е да внимавате повече.

— Ще внимавам — обещах.

Двамата вече бяха до вратата, когато ги попитах:

— Разговаряхте ли с Дейвид Бейкър за Дуги?

Кер се обърна и зъбите му се оголиха.

— Духнал е. Скарал се здраво с жена си и от два дни не се е прибирал у дома. Не знаем къде се намира в момента. Но ще го открием.

Бяхме натъпкани в металната кутия на двадесет метра под земята с още най-малко сто други човешки същества. Беше пиков час. С Рейчъл бяхме пристигнали предната нощ в Ню Йорк. Самолетът ни бе закъснял четири часа, така че се настанихме в един хотел до летището. Взехме метрото до града, за да намалим разходите.

Вагонът беше тих. Бях на сантиметри от един банкер, който беше ял нещо силно подправено предната нощ. Климатичната инсталация водеше една предварително загубена битка с жегата; тук направо беше като в парен котел. Дори и с най-лекия си летен костюм се потях здравата. Рейчъл беше на около метър от мен. Изглеждаше добре в плътно прилепналата си черна фланелка с къси ръкави и панталони. Не носеше сутиен. Това сигурно й беше летният костюм, предположих.

Веждите й внезапно се вдигнаха и тя се пресегна зад себе си.

— Извинете ме — изрече високо с чистия си шотландски акцент. Натискът на хората около нея намаля. — Извинете ме, но някой да си познава загубената вещ? Намерих я отзад!

Тя вдигна една ръка, която беше на един дребен човечец с очила и куфарче. Той изглеждаше така, сякаш нямаше нищо общо с ръката си.

— А, това било ваше, сър. Моля ви за в бъдеще да си я държите в джоба. Така има по-големи шансове да не я загубите.

Дребосъкът стана червен като рак и всички във вагона избухнаха в смях. Той побърза да слезе още на следващата спирка.

Кантората на Хартман се помещаваше в невзрачен блок близо до центъра „Рокфелер“. Държеше цял етаж, двадесет и шести. На вратата имаше табелка „Хартман Капитал“.

Почакахме в приемната, следени бдително от елегантно облечена чернокожа жена. От едната страна се намираше врата с надпис „Само за служители на Хартман Капитал“.