Том Клэнси - Безпощадно

— Здравейте — започна любезно Фрийланд. — Накъде сте тръгнали, госпожо?

Тя спря и го погледна с очи, които сякаш принадлежаха на същество от друга планета.

— ’къв си ти?

Полицаят леко се наведе към нея. Дъхът й не миришеше на алкохол, но, от друга страна, Фрийланд знаеше, че наркотиците все още не фигурират в списъка на проблемите за Съмърсет. Обстоятелство, което може би току-що се бе променило.

— Как се казвате? — попита полицаят по-строго.

— Ксанта, с „к“ и „с“ — отвърна с усмивка тя.

— Откъде си, Ксанта?

— Оттук.

— И по-точно?

— ’тланта.

— Атланта е доста далеч.

— Знам! — изкикоти се момичето. — Ха, имала съм още. — Явно според нея това бе доста сполучлива шега и тайна, която заслужаваше да се сподели. — Крия ги в сутиена.

— Какво е пък това?

— ’апчета. Слагам ги в сутиена и той не знае.

— Мога ли да ги видя? — попита Фрийланд. През ума му минаваха много въпроси, но в едно бе сигурен — тази вечер щеше да има арестант.

Момичето се изсмя и бръкна в пазвата си.

— Махни се.

Фрийланд я послуша. Нямаше смисъл да я дразни, въпреки че дясната му ръка вече стискаше пистолета на колана. Пред очите му Ксанта бръкна в разкопчаната си блуза и измъкна шепа червени капсули. Значи така. Полицаят отвори багажника на колата си и извади найлоново пликче от служебната си чанта.

— Защо не ги сложиш тук? Иначе могат да се изгубят.

— Става! — Какъв любезен полицай.

— Мога ли да ви предложа да ви откарам, госпожо?

— Като нищо. Заболяха ме краката от вървене.

— Тогава да тръгваме.

Правилникът изискваше да й постави белезници и след като помогна на Ксанта да се качи на задната седалка, Фрийланд го спази. Момичето явно нямаше нищо против.

— Де отиваме?

— Струва ми се, че имаш нужда от легло и почивка, Ксанта. Аз ще се погрижа за това.

Фрийланд подкара по пътя с пълното съзнание, че вече има случай на незаконно притежаване на наркотични вещества.

— Бърт и другите двама също почиват. Само дето няма да се събудят.

— Какво казваш, Ксанта?

— Направо им надупчи задниците, па-па-па — показа тя с ръце.

Фрийланд видя жестовете в огледалото и едва не излезе от пътя от изненада.

— Кой това?

— Беше ня’кво бяло момче. Нит’ му видях лицето, нит’ му разбрах името, ама им надупчи задниците, па-па-па.

„Исусе!“

— Къде?

— На лодката. — Що за тъп въпрос?

— Каква лодка?

— Дето плава във водата, глупчо! — Ама че смехория.

— Будалкаш ли ме, момиче?

— И знайш ли кое е най-смешното? Той остави цялата дрога там. Бялото момче де. Само че беше зелено.

Фрийланд си нямаше и понятие какво става, но възнамеряваше по най-бързия начин да разбере. За начало той пусна сирените и настъпи газта на мощния форд в посока към полицейския участък на Уестоувър. Трябваше да се обади предварително, но знаеше, че няма да постигне нищо повече, освен да убеди капитана си, че не момичето, а той е взел наркотици.

— Яхта „Спрингър“, погледни наляво?

Кели вдигна микрофона си.

— Да не би там да има някой познат? — попита той, без да обръща глава.

— Къде, по дяволите, се загуби, Кели? — попита Ореза.

— Имах работа. Защо питаш?

— Липсваше ми — долетя отговорът. — Намали малко.

— Важно ли е? Бързам, Португалец.

— Слушай, Кели, казвам ти като моряк на моряк, намали ход.

Ако не познаваше човека… не, трябваше да се подчини независимо кой му заповядва. Кели изключи двигателите и позволи на катера да се приближи. Сега сигурно щяха да поискат да го проверят. Ореза имаше пълното право да го стори и опитите да го спре нямаше да доведат до нищо. Без да иска разрешение, катерът се изравни с яхтата и Ореза се прехвърли на „Спрингър“.

— Здрасти, боцман.

— Какво има?

— През последната седмица два пъти ходих на островчето ти, за да пийнем по една бира, но те нямаше.

— Не бих искал да те карам да употребяваш алкохол през работно време.

— Когато няма с кого да си бъбриш, наоколо става скучничко. — Изведнъж и двамата разбраха, че събеседникът им се чувства неловко, без да знаят защо. — Къде, по дяволите, се изгуби?

— Не бях в страната. Имах работа — отвърна Кели. Беше ясно, че няма да каже повече подробности.

— Чудесно. Ще бъдеш ли тук тези дни?

— Да, така смятам.

— Добре, следващата седмица може да се отбия, за да чуя някоя и друга лъжа за това колко са опитни флотските боцмани.

— На флотските боцмани не им се налага да лъжат. Да не би да имаш нужда от уроци по управление на катер?