Том Клэнси - Безпощадно

Виетнамският офицер си мислеше, че може да прави това. Скоро тези кучета щяха да се превърнат в пушечно месо. Полковият командир бе споменал, че политическото ръководство скоро ще се размърда и ще затвори лагера веднъж завинаги. Така хората му наистина щяха да се поупражняват, преди да излязат срещу въоръжени американци. Дотогава капитанът щеше да показва пленниците като бойни трофеи на войниците си и да намали страха от неизвестността и битката. Щеше да насочи омразата на войниците си, защото тези хора със своите бомби бяха превърнали прекрасната му страна в гробище. Капитанът бе избрал деветнадесет новобранци, които бяха тренирали упорито. Щеше да ги запознае с усещането да убиваш, защото те имаха нужда от него. Виетнамският офицер се зачуди колко от хората му щяха да се приберат обратно у дома.

Преди да се отправи отново на север, Кели спря за гориво в дока на Кеймбридж Таун. Сега вече разполагаше с всичко или поне с достатъчно. Със заредени резервоари и пълен с полезна информация мозък, Кели за пръв път щеше да удари копелетата през лицето. Бе прибрал стока, която сигурно щяха да продават две или три седмици. Това щеше да ги поразтърси. Джон можеше да я прибере и да я използва като примамка, но реши да не го прави. Не искаше да я държи при себе си, особено сега, когато подозираше по какъв начин може да е влязла в страната. Всъщност Бърт знаеше само това, че идва някъде от източното крайбрежие. Който и да бе Хенри Тъкър, той бе параноичен в съвсем разумни граници и ръководеше операцията си по начин, който при други обстоятелства Кели сигурно щеше да аплодира. Хероинът със сигурност бе азиатски, пликчетата миришеха на смърт и пристигаха от източното крайбрежие. Колко неща с мирис на смърт пътуваха от Азия до източното крайбрежие на Съединените щати? Кели се сещаше само за едно. Фактът, че бе познавал някои от хората, чиито тела се обработваха във военновъздушната база „Поуп“, само подклаждаше гнева и решителността му да доведе започнатото докрай. Той насочи „Спрингър“ на север, мина покрай тухлената кула с фара на остров Шарп и продължи към града, където го дебнеше повече от една опасност.

„За последен път.“

В Източна Америка се намират много малко глухи кътчета като областта Съмърсет. В района имаше само една гимназия, а населението живееше в доста отдалечени една от друга ферми. През областта минаваше удобна магистрала, позволяваща на хората да я прекосят бързо и безпрепятствено. Движението към щатския морски курорт в Оушън минаваше именно през Съмърсет. Най-близката междущатска магистрала се намираше от далечната страна на залива. Районът имаше изключително нисък процент на престъпност, регистриран може би единствено от статистиката за дребно хулиганство. Убийството в областта Съмърсет със седмици наред оставаше главна тема на местните вестници. Що се отнася до кражбите, те също не бяха проблем в район, където нощните посетители се посрещаха от фермерите с пушка. Единственото сериозно провинение бяха пътнотранспортните произшествия, за които се грижеше щатската полиция. За да прогонят скуката, патрулните коли по източното крайбрежие на Мериленд разполагаха с доста мощни двигатели. Те позволяваха на полицаите да застигат нарушители, изпили по едно питие в стремежа си да оживят пътя из глухата, макар и гостоприемна провинция.

Полицай Бен Фрийланд караше поредното си дежурство. Той смяташе, че все някога ще се случи нещо наистина сериозно, и това го задължаваше да познава всички ферми, всички кръстопътища и въобще всеки сантиметър от района, за да може да намери най-бързия път до местопроизшествието, когато съобщението пристигне. Роден и израсъл в Съмърсет, Фрийланд преди четири години бе завършил полицейското училище в Пиксвил. Той тъкмо си мислеше за повишение, когато забеляза някакъв пешеходец на пътя Поустбокс, близо до селцето с необичайното име Дамски квартал. В днешно време дори децата на невръстна възраст се придвижваха с велосипеди. Да не говорим, че много от тях караха коли доста преди да са достигнали необходимата за това възраст — още едно от сериозните нарушения, с които Фрийланд се занимаваше всеки месец. Той забеляза жената още от километър и половина — земята наоколо бе равна, — но не й обърна особено внимание, преди да се приближи на около триста метра. Тя — сега със сигурност се виждаше, че е жена — вървеше доста неуверено. След още сто метра Фрийланд установи, че не е облечена като местните жители. Странно. Единственият начин да се достигне дотук бе с кола. Жената вървеше в зигзаг и дори променяше дължината на стъпката си. Това означаваше вероятно алкохолно опияняване — „още едно от сериозните местни нарушения“, каза си полицаят. Значи трябваше да спре и да види какво става. Той изключи двигателя на големия форд, паркира го на безопасно разстояние, слезе и както го бяха учили, оправи значката и пистолета на кръста си.