Том Клэнси - Безпощадно

— Хей, кой си ти? Можем да поговорим — предложи Бърт.

— Точно това ще направим. Кажи ми за наркотиците — започна Кели.

В Москва бе десет часът сутринта, когато съобщението на Волошин бе разшифровано. Един висш офицер от Първо главно управление на КГБ разполагаше с директна линия с доста хора. Между тях бе и един академик, специалист по въпросите, свързани с Америка, който съветваше ръководството на КГБ и външно министерство по въпросите на новата американска политика. Академикът нямаше военен чин в йерархията на КГБ, но бе човекът, който най-бързо щеше да придвижи въпроса, въпреки че заместник-председателят вече също разполагаше с копие от съобщението. То бе кратко и точно. Академикът се ужаси от текста му. Намаляването на напрежението между две свръхсили по време на войната, в която участваше едната от тях, бе в сферата на чудесата. И въпреки това признаците бяха налице. От друга страна, новата насока на американската политика към Китай можеше да отбележи началото на цяла ера в отношенията между Съветския съюз и Америка. Същото мнение бе изразило и Политбюро на пространно заседание само преди две седмици. Публичното огласяване на факта, че съветски офицер е замесен в подобна налудничава операция, щеше да предизвика катастрофа. На кой ли кретен от военното разузнаване бе хрумнала тази идея? При положение че информацията бе достоверна, разбира се — факт, подлежащ на проверка. Академикът се обади на заместник-председателя на КГБ.

— Евгений Леонидович? Току-що получих спешно съобщение от Вашингтон.

— Аз също, Ваня. Какви са препоръките ти?

— Ако твърденията на американците са верни, налага се да предприемем незабавни действия. Публичното огласяване на подобна идиотщина може да ни излезе скъпо. Можете ли да потвърдите, че това в действителност става?

— Да. В такъв случай… може би външно министерство?

— Съгласен съм. Военните ще протакат прекалено много. Ще ни послушат ли?

— Имаш предвид братските ни социалистически съюзници? Те ще се вслушат само в гласа на кораба с ракети, за който плачат седмици наред — отвърна заместник-председателят.

„Колко поучително — помисли си академикът. — За да спасим живота на няколко американци, ще изпратим още оръжие срещу тях и те ще ни разберат.“ Пълна лудост. Ако въобще можеше да се илюстрира необходимостта от detente, то това бе идеалният пример. Как можеха две огромни страни да уточнят взаимоотношенията си, когато бяха замесени — директно или не — в работите на трета малка страна? Какво безсмислено отклонение от важните дела.

— Настоявам за спешни мерки, Евгений Леонидович — повтори академикът.

Макар и да беше с доста по-нисък пост от заместник-председателя, той си позволяваше да му говори така поради отдавнашното им приятелство. Двамата бяха учили заедно и кариерите им тясно се преплитаха.

— Напълно съм съгласен с теб, Ваня. Ще ти позвъня следобед.

„Това е чудо“ — помисли си Захариас, докато се оглеждаше наоколо. За пръв път от месеци насам излизаше навън и дори въздухът — макар горещ и влажен — му се струваше Божи дар. Но не това бе важното. Той преброи останалите — осемнадесет мъже като него, всички на почти еднаква възраст. В помръкващата от залеза светлина Робин различи лица. Недалеч от него стоеше човек, който бе виждал толкова отдавна. По вида му можеше да се съди, че е от флота. Двамата със Захариас си размениха погледи и бързи усмивки. Останалите нравеха същото. Само ако пазачите им разрешаха да си поговорят… Първият подобен опит обаче веднага бе пресечен с плесница. За момента обаче дори и видът на останалите лица бе достатъчен. Осъзнаването, че не си сам, че има и други, им стигаше. Толкова малко и същевременно така огромно нещо. Робин се изправи, доколкото му позволяваха болките в гърба, и изпъна рамене, докато ниският офицер пред тях обясняваше нещо на строените си войници. Захариас не знаеше достатъчно виетнамски думи, за да разбере речта.

— Това тук е врагът — казваше капитанът на хората си.

Той скоро щеше да се отправи на юг и след всички обяснения и упражнения на войниците му внезапно се предоставяше възможност да видят врага на живо. Капитанът обясняваше, че американците не са чак толкова силни. Показваше на момчетата, че хората, нападнали страната им, не са чак толкова високи и застрашителни. Те можеха да бъдат прегънати, пречупени и разкървавени не по-трудно от всеки друг. И това беше елитът на врага — хората, които пускаха бомби над страната и убиваха сънародниците им. Срещу тези хора щяха да се бият те. Нима можеха да се страхуват от тях? Щом американците бяха толкова глупави, та да се опитат да спасяват тези кучета, те отсега щяха да се научат как да ги убиват. С тези окуражителни думи капитанът освободи хората си, за да се подготвят за нощното дежурство.