Том Клэнси - Безпощадно

Джон изчака няколко минути, докато слухът му си състави точна представа за мястото, а очите изберат маршрута за приближаване. Щеше да напредне така, че корпусът на кораба да го прикрива през целия път. Сега вече се чуваше повече от един глас. Вероятно бе внезапно избухнал смях от току-що разказан виц. Кели отново се спря и огледа очертанията на кораба за нещо необичайно, за сянка на пазач. Не се виждаше нищо.

Не можеше да се отрече, че са избрали подходящо място. Надали някой би се сетил да потърси точно тук. Избягваха го дори местните рибари. И все пак човек трябваше да мисли за всичко, тъй като никое място не бе абсолютно сигурно… ето я яхтата. Добре. Кели запълзя с половин възел, придържайки се близко до ръждясалия корпус, докато достигна до яхтата. Той завърза своята лодка на една съседна скоба. Към палубата на развалината водеше въжена стълба. Джон си пое дълбоко въздух и се заизкачва нагоре.

„Работата е точно толкова тежка и досадна, колкото ни каза Бърт“ — помисли си Фил. Смесването на хероина с пудрата захар бе лесната част. Сипваха ги в големи метални купи и ги размесваха, докато не се уверяха, че съставките са разпределени по равно. Той си спомни как като дете бе помагал на майка си в правенето на торти. Тогава бе научил неща, които всяко дете забравя веднага щом открие бейзбола. Сега тракането на бъркалката отново вдъхваше живот на спомените. Пътуването в онова минало, когато дори не трябваше да става рано, за да ходи на училище, бе дори приятно. Но това бе лесната част от работата. После идваше отегчителната процедура по разпределянето на сместа на равни порции, пъхането й в найлонови пликчета, запечатването, броенето и подреждането в сандъците. Фил си размени отчаян поглед с Майк, който изпитваше същите чувства. Бърт вероятно бе не по-малко отегчен, но не го показваше. Нещо повече, той бе достатъчно любезен, за да се опитва да ги развеселява. От радиото се носеше музика, а през почивките имаха на разположение онази Ксанта, която бе омаяна от хапчетата, но… покорна. По време на полунощната почивка Фил и Майк бяха положили доста усилия, за да я изтощят. Сега момичето спеше в ъгъла. В четири сутринта щеше да има нова почивка и дотогава всички щяха да бъдат с възстановени сили. Будуването се оказа трудна работа, а освен това Фил се безпокоеше от всичкия този прах, част от който се носеше и във въздуха. Дали го вдишваше? Можеше ли да се дрогира от него? Той си обеща, че ако се наложи отново да върши тази работа, ще си вземе някаква предпазна маска. Идеята да се печелят пари от тази гадост му допадаше, но Фил нямаше никакво желание да се пристрастява към нея. Добре, че Тони и Хенри подготвяха нова лаборатория. Дори да си спестят само отвратителното пътуване, пак бе нещо.

Още една доза бе готова. Фил работеше по-бързо от другите двама, защото искаше да свършат колкото се може по-скоро. Той се приближи до сандъка и вдигна нов еднокилограмов пакет. Помириса го, както бе направил и с останалите. Отвратителна миризма на химикали. Приличаше на онази, която се носеше в училищната лаборатория по биология — формалдехид или нещо такова. Фил отвори пакета с джобно ножче и изсипа съдържанието му в купата си. После добави предварително приготвената пудра захар и започна да разбърква под светлината на лампата.

— Здрасти.

Всичко стана напълно неочаквано. Внезапно на вратата се появи човек с пистолет в ръка. Носеше военно камуфлажно облекло, а лицето му бе боядисано в зелено и черно.

Молбите на Кели бяха чути и от заглушителя нямаше да има нужда. Колтът му отново стана 45-калибров. Джон знаеше, че дупката на дулото изглежда достатъчно голяма, за да паркираш кола в нея. Той протегна лявата си ръка.

— Оттук. На палубата, по очи с ръце на тила. Един по един. Ти си пръв — нареди той на човека при купата.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита черният.

— Ти трябва да си Бърт. Без тъпи номера.

— Откъде знаеш името ми? — попита Бърт, докато Фил заемаше мястото си на палубата.

Кели посочи на другия бял мястото до приятеля му.

— Аз знам доста неща — отвърна Джон и се приближи към Бърт. В този момент видя спящото в ъгъла момиче. — Коя е тази?

— Слушай, тъпако!

Четиридесет и пет калибровият колт се изравни с лицето на Бърт само на метър от него.

— Май не се разбрахме? — каза Кели приятелски. — На палубата. Веднага!

Бърт се подчини без колебание. Момичето спеше и Кели реши засега да не го буди. Първата работа на Джон бе да ги претърси за оръжие. Двамата имаха малки пистолети, а третият — безполезно джобно ножче.