Том Клэнси - Червеният заек

— Каква е вероятността да се случи подобно нещо? — попита Базил.

— Трябва първо да се консултирам с полицията и тогава ще мога да отговоря.

— Коя е връзката ти там?

— Групов началник Патрик Нолън. Срещали сте се с него.

Чарлстън затвори за миг очи.

— Огромният мъжага, дето арестува нападателите по ръгби, защото не се ръгат достатъчно?

— Точно той е Нолън. Викат му Мъника в полицията. Мисля, че изяжда по един казан каша. Мога ли да обсъждам БЕАТРИКС с него?

— Само онова, което е необходимо, Алън.

— Слушам, сър — съгласи се Кингшот и излезе от стаята.

— Какво искаш? — попита Нолън над половинката бира в кръчмата на една пряка по-надолу от Скотланд Ярд в четири следобед.

— Много добре ме чу, Мъник — отвърна Кингшот и запали цигара да не остане по-назад от останалите клиенти на бара.

— Трябва да призная, че откакто съм в Скотланд Ярд, съм чувал какви ли не странности, но такова нещо не бях чувал. — Нолън бе висок поне метър и деветдесет и тежеше най-малко сто и десет кила, но по него нямаше и грам тлъстина. Той прекарваше поне един час дневно в гимнастическия салон на полицията. Рядко носеше пистолет по време на дежурства. Никога не се бе налагало да използва оръжие, за да убеди някой престъпник колко безполезно е да оказва съпротива. — Би ли ми казал за какъв дявол е всичко това? — попита той.

— Съжалявам, не ми е позволено. Само мога да ти кажа, че е нещо много важно.

Дълга глътка бира.

— Е, добре, както знаеш, не държим такива неща на склад дори и в „Черния музей“ 37 37 Музеят по криминалистика на Скотланд Ярд. — Бел. прев.

— Мислех си за пътна злополука. Катастрофи стават често, нали?

— Да, така е, Алън, но не и с тричленни семейства.

— Добре, колко често се случват всъщност подобни неща?

— Някъде около двайсет случая на година, при това с напълно произволна периодичност. Не може да се разчита, че ще се случи точно в определен момент.

— Тогава ще се надяваме на късмет и ако не се получи, няма да се получи и толкова.

Това щеше да създаде неудобства. Дали да не се обърне за помощ към американците? По магистралите в Америка загиваха най-малко по петдесет хиляди годишно. Кингшот реши да го обсъди със сър Базил на следващата сутрин.

— Късмет? Не съм убеден, че е точната дума, Алън — каза Нолън.

— Е, сещаш се какво имам предвид, Мъник. Само мога да ти кажа, че е дяволски важно.

— И ако се случи на магистрала номер Четири, след това какво?

— Прибираме труповете…

— А близките на загиналите? — попита Нолън.

— Заменяме телата с тежки торби. Състоянието на труповете ще предполага, че ще ги погребат в затворени ковчези, нали така?

— Добре. А после?

— Ще оставим на нашите хора да се оправят с труповете. Наистина не ти трябва да знаеш подробностите.

Сикрет Сървис поддържаше тесни и сърдечни отношения с лондонската полиция, но само толкова. Нолън си допи бирата.

— Да, ще оставя кошмарите за теб, Алън. — Сдържа се да не трепне. — Значи, от този момент нататък да започна да се оглеждам за трупове?

— Незабавно!

— А може да помислим евентуално да приберем останки не само от една катастрофа?

— Очевидно — кимна Кингшот. — Още по една?

— Добра идея, Алън — съгласи се Нолън. — Домакинът му даде знак на бармана. — Знаеш ли, един ден ще ми се прииска да знам за какво си ме използвал.

— Един ден, като се пенсионираме, Патрик. Ще останеш доволен, като узнаеш за какво ми помагаш. Обещавам ти, стари приятелю.

— Щом казваш, Алън — примири се Нолън. Засега.

— Какво, по дяволите, е замислил? — възкликна съдия Мур, четейки последното съобщение от Москва. Той подаде новопристигналата телеграма на Гриър, който й хвърли едно око и я предаде по-нататък на Майк Бостък.

— Майк, твоето момче Фоли има голямо въображение — каза адмиралът.

— По-скоро ми прилича на изчанчените идеи на Мери Пат. Тя е каубоят — така де, каубойката, както, предполагам, знаеш. Оригинално, а, какво ще кажете, момчета?

— Оригинално не е точната дума — отговори шефът на ЦРУ, примигвайки. — Е, Майк, осъществимо ли е?

— Теоретично да, а и оперативният замисъл ми допада. Да измъкнеш беглец, без Иван да разбере. Това е стил, господа — каза Бостък, без да прикрие задоволството си. — Най-гнусната част е, че трябва да се намерят три трупа, единият от които на дете.

Тримата разузнавателни шефове успяха да се въздържат да не потръпнат при тази мисъл. Най-лесно го понесе съдия Мур, който си беше оцапал ръцете преди повече от трийсет години. Но това се бе случило по време на война, когато правилата са по-различни. Но не чак толкова по-различни, че да му спестят угризенията, които понякога го спохождаха. Те го бяха накарали да се върне към правото. Не можеше да промени нещата, които бе направил, но поне можеше да предотврати да се повторят. „Или нещо подобно — каза си той. — Нещо подобно.“