Том Клэнси - Червеният заек

Слезе от влака, качи се по стълбите и хвана такси до Гриздейл Клоус, където завари Кети да приготвя вечерята с помощта на Сали, след като бе отпратила госпожица Маргарет.

— Здрасти, маце — каза той и я целуна, след което вдигна Сали за обичайната прегръдка. — Малките момиченца се прегръщат най-добре.

— Е, какво толкова важно ти съобщиха? — попита Кети.

— Нищо особено. Дори разочароващо.

Кети погледна мъжа си в очите. Джак не го биваше да лъже. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много у него.

— Ясно.

— Честно — настоя Райън, тъй като познаваше този поглед, но се оплете още повече. — Не съм застрелял никого — направи той опит да се пошегува.

— Добре — отвърна тя, което означаваше: „Ще поговорим по-късно.“

„Пак се издъни, Джак“ — каза си Райън.

— Как върви бизнесът с очилата?

— Прегледах шестима пациенти, макар че имах време да приема осем или девет. Но толкова бяха записани.

— Обсъди ли с Берни условията за работа тук?

— Днес му звъннах, малко след като се прибрах. Умря от смях и ме посъветва да се наслаждавам на ваканцията.

— А онези типове, които прекъснаха операцията, за да отидат на кръчма?

Кети се обърна.

— Думите му бяха, цитирам: Джак работи в ЦРУ, нали така? Накарай го да застреля копелетата. Край на цитата — след това тя продължи да готви.

— Не е зле да му кажеш, че ние не правим подобни неща. — Джак се усмихна. Това поне не беше лъжа и той се надяваше тя да го знае.

— Знам. Това е в разрез със съвестта ти.

— Защото съм католик — потвърди той.

— Е, поне ще съм сигурна, че няма да ме баламосваш.

— Да ме убие Господ, като ми прати рак, ако го направя.

Клетвата за рака й допадна.

— Няма да му се наложи, Джак.

И това бе вярно. Тя мразеше оръжията и кръвопролитията, но него обичаше. А за момента това стигаше.

Вечерята бе вкусна, последваха обичайните занимания, докато стане време да облекат четиригодишната Сали в жълтата й пижамка и тя да се изкачи в голямото си момичешко легло.

След като Сали и малкият Джак заспаха, дойде време за обичайното безсмислено висене пред телевизора. Поне така се надяваше Джак, но…

— Добре, Джак, казвай лошата новина.

— Нищо особено — отвърна той.

Но отговорът му бе възможно най-лошият. Кети можеше да чете мислите му.

— Какво значи това?

— Трябва да замина на кратко пътуване — в Бон — Джак си спомни съвета на сър Базил. — Нещо, свързано с НАТО.

— И какво е то?

— Не мога да ти кажа, скъпа.

— Колко дълго?

— Три-четири дни вероятно. Смятат, че аз съм най-подходящият по неизвестна за мен причина.

— Ъ-хъ — тя веднага разгада, че казаното от Райън бе само наполовина вярно. — Надявам се, че няма да носиш пистолет или нещо такова?

— Скъпа, аз съм аналитик, не оперативен агент, забрави ли? Тия неща не ми влизат в задълженията. Между другото, не мисля, че и оперативните агенти често носят оръжие. Трудно е да се обясни, ако ги набарат.

— Но…

— Джеймс Бонд е измислен герой, маце, в истинския живот няма такива като него.

Райън се загледа в телевизора. По Ай Ти Ви даваха сериала „Опасност от бомба“ и Джак се замисли отново дали неговият приятел Брайън ще доживее края на службата си на сапьор, за да се оженят със Сузи, когато се уволни. И неговата работа бе гадна, но ако допуснеше грешка, поне нямаше да боли дълго.

— Боб обаждал ли се е? — попита Гриър малко преди шест часа.

Съдия Мур се бе изпружил върху скъпия въртящ се стол. Твърде дълго седеше на едно място и твърде малко се движеше. В Тексас имаше малко ранчо — наричаше го така, защото притежаваше няколко коня. В Тексас никой не можеше да мине за изтъкнат гражданин, ако не притежава някой и друг кон. Три-четири пъти седмично той яздеше Ацтек по един час, а това му помагаше да се освободи от стреса и да помисли на спокойствие извън кабинета си. В такива моменти му идваха най-добрите идеи. Сигурно по тази причина се чувстваше сега толкова непродуктивен. Кабинетът не бе най-доброто място за мислене, макар всеки директор на света да твърдеше, че е точно така. Само Господ знае защо. Точно от това имаше нужда в Ленгли — от конюшня. В двора имаше толкова много място — беше най-малко пет пъти по-голям от ранчото му в Тексас. Но само да споменеше за това, историята щеше да се разчуе из целия свят: директорът на ЦРУ язди кон, нахлупил черна каубойска шапка, и с „Колт“-45 на пояса, а това едва ли щеше да се хареса на телевизионните екипи, които рано или късно щяха да се появят до оградата с миникамери. Така само от суета се лишаваше от един превъзходен начин на мислене. Беше пълна глупост, разсъждаваше бившият съдия, да позволиш подобни предразсъдъци да пречат на работата ти. Например в Англия Базил можеше да преследва лисици върху гърба на чистокръвен кон, без на някой да му пука от това. По дяволите! Дори щяха да му се възхищават или в най-лошия случай да си помислят, че е донякъде ексцентрично. В Англия ценяха ексцентричността. Но в страната на свободата хората робуваха на предразсъдъци, налагани им от медиите и избираеми представители на властта, които чукаха секретарките си. Е, не съществуваше закон, който да задължава света да е нормален.