Или журналистът бе много умен и бе събрал сам две и две? Умниците не работеха само в Сенчъри Хаус, както в Америка не всички умници бяха в Ленгли. Всъщност талантливите отиваха там, където са парите, тъй като и умните хора искаха да притежават големи къщи и да почиват в луксозни курорти като всички останали. Онези, които избираха държавната служба, знаеха, че животът им ще е удобен, но не разточителен. А най-кадърните от тях бяха наясно, че имат дълг към страната си, поради което се срещаха и умни хора с униформи или с оръжие и значки. В неговия случай той се бе справил отлично в областта на финансите, но това не го удовлетворяваше. Следователно не всички хора с талант се интересуваха единствено от пари. Някои търсеха приключения.
„Затова ли се захвана с тая работа, Джак?“ — питаше се той, докато влакът навлизаше на гара Виктория.
— За какво си се замислил така дълбоко тая сутрин? — попита жена му.
— Какво? — опомни се Джак.
— Познавам по погледа ти, скъпи — каза тя. — Занимава те нещо важно.
— Кети, ти очен хирург ли си или психолог?
— За теб съм психолог — отвърна тя с игрива усмивка.
Джак стана и отвори вратата на купето.
— Хайде, миледи. Чакат те очи за оправяне, а мен ме чакат тайни за разгадаване — той направи път на жена си да излезе от купето. — Научи ли нещо ново от списанието, което чете по пътя?
— Едва ли ще разбереш.
— Сигурно — съгласи се Джак, слизайки от вагона.
Взеха синьо такси вместо обичайното черно.
— Болница „Хамърсмит“ — каза Райън на шофьора, — а след това улица „Уестминстър“ 100.
— МИ-6, така ли, сър?
— Моля? — попита Райън невинно.
— Там, където е работел Джеймс Бонд, сър — каза шофьорът и се захили, след което подкара колата.
Е, помисли си Райън, табелката на магистралата след изхода от парка „Джордж Вашингтон“, където се намираше ЦРУ, вече не носеше надписа ДЪРЖАВНА АДМИНИСТРАЦИЯ. На Кети й стана смешно. Нямаше никакви тайни за лондонските таксиджии. Кети се измъкна до големия подлез към „Хамърсмит“, след което шофьорът обърна таксито и подкара към Сенчъри Хаус. Райън влезе през вратата, мина покрай старши сержант Кандъртън и се качи в кабинета си.
Веднага щом влезе през вратата, преди да свали шлифера си, той пусна „Дейли Телеграф“ върху бюрото на Саймън.
— Прочетох я, Джак — каза веднага Хардинг.
— Кой се е разприказвал?
— Не съм сигурен. Вероятно Форин Офис. Уведомиха ги за това. А може да е някой от кабинета на премиера. Сър Базил не е никак доволен — увери го Хардинг.
— Никой не е звънял в редакцията на вестника, така ли?
— Не. Не знаехме нищо, преди да излезе тая сутрин.
— Смятах, че тукашният печат поддържа по-сърдечни отношения с правителството.
— Общо взето, е така, което ме навежда на мисълта, че е излязло от кабинета на премиера.
Изражението на Хардинг беше съвсем невинно, но Джак се усети, че се опитва да прочете мислите му. Жена му я биваше в това повече от него. Имаше чувството, че Хардинг не е напълно откровен, но той лично нямаше причина да се оплаква, нали така?
— Нещо ново нощес?
Хардинг поклати глава.
— Нищо впечатляващо. Няма новини и за операцията БЕАТРИКС. Каза ли на жена си за предстоящото пътуване?
— Да, но както споделих с теб, от нея не мога да скрия нищо.
— С повечето жени е така — каза Хардинг и се разсмя.
Зайцев се настани както винаги на бюрото си, заварвайки обичайната купчина от шифрограми, които се различаваха само в подробностите, но всъщност бяха едни и същи: съобщения от тайни агенти с информация от чужди граждани на всякакви теми. Той съхраняваше в паметта си имената на стотици оперативни служители и хиляди факти, включително истинските имена на част от агентите и псевдонимите на много, много други.
Както всеки работен ден, се зае да изчете сутрешните съобщения, преди да ги разпрати по етажите, напрягайки обиграната си памет да запечата най-важните подробности.
В някои от шифрограмите, разбира се, се съдържаше и прикрита информация. Подозираше, че в ЦРУ имат внедрен агент, но всичко, което Зайцев знаеше за него, бе псевдонимът му ТРОМПЕТ. Дори данните, които съобщаваше, бяха закодирани с помощта на няколко шифъра, включително еднократен код. А информацията отиваше директно до полковник на шестия етаж, който бе специалист по ЦРУ и работеше в тясно сътрудничество с Второ главно управление. Следователно по пътя на логиката можеше да се заключи, че ТРОМПЕТ снабдява КГБ със сведения, от които се интересуваше Второ главно, а това бе агентурната мрежа на ЦРУ в Москва. Кръвта му се смрази само от мисълта за това, но той бе предупредил американците за сигурността на техните комуникации и силно се надяваше, че шифрограмите, свързани с него, ще бъдат известни на ограничен кръг от хора. Освен това ТРОМПЕТ получаваше големи суми пари, което означаваше, че не е измежду старшите служители на ЦРУ, които според Зайцев трябваше да са много добре платени. Един идеологически мотивиран агент би бил причина за притеснение, но в Америка нямаше такива, поне той не бе чувал, а ако имаше, щеше да разбере, нали така?
Читать дальше