Том Клэнси - Червеният заек

След седмица, а може би и по-рано щеше да е на Запад в безопасност, мислеше си Зайцев. Надяваше се жена му да не изпадне в шок, когато й съобщи за плановете си. Тя нямаше роднини. Майка й бе починала предната година за голямо съжаление на Ирина, нямаше ни братя, ни сестри, които да я задържат тук. Не се чувстваше щастлива от работата си в ГУМ-а заради огромната корупция там. А той щеше да й обещае мечтаното пиано, което дори постът му в КГБ не можеше да осигури, толкова лошо бе снабдяването тук.

Зае се с обработването на книжата, малко по-бавно от обикновено, макар не прекалено. Малко бяха работягите в страната му, включително в КГБ. В Съветския съюз имаше следната цинична поговорка: „Те се правят, че ни плащат, ние се правим, че работим.“ Този принцип действаше и при тях. Ако човек работеше свръхнормата, на следващата година я повишаваха, без да подобрят условията на труд. Затова малцината, които се трудеха здраво, се забелязваха и ставаха герои на социалистическия труд.

Малко след 11:00 часа полковник Рождественски се появи в комуникационния център. Зайцев долови погледа му и му махна.

— Да, другарю майор? — попита полковникът.

— Другарю полковник — каза той тихо, — напоследък не са идвали съобщения за шест-шест-шест. Има ли нещо, което трябва да знам?

Въпросът изненада Рождественски.

— Защо питаш?

— Другарю полковник — продължи Зайцев със смирен глас, — доколкото разбрах, операцията е важна, а аз съм единственият офицер за свръзка. Да не би да съм действал неправилно?

— А — успокои се Рождественски. — Не, другарю майор, нямаме никакви оплаквания от работата ти. Операцията вече не изисква тоя вид свръзка.

— Разбирам. Благодаря, другарю полковник.

— Изглеждаш уморен, майор Зайцев. Някакви проблеми?

— Не, другарю. Предполагам, че ще мога да ползвам отпуската си. През лятото не успях да отида на почивка. Една-две седмици отдих ще ми се отрази добре преди началото на зимата.

— Разбира се. Ако имаш трудности, се обади да оправим нещата.

Зайцев успя да пусне благодарна усмивка.

— Благодаря, другарю полковник.

— Справяш се добре, Зайцев. Всички хора се нуждаят от почивка от време на време, дори служителите в Държавна сигурност.

— Още веднъж ви благодаря, другарю полковник. Служа на Съветския съюз.

Рождественски кимна и излезе. След като изчезна през вратата, Зайцев пое дълбоко дъх и се върна към работата си, опитвайки се да запомни съобщенията… но не заради Съветския съюз. „Ясно — помисли си той. — Операция шест-шест-шест вече се движи чрез куриер.“ Не научи нищо ново за нея, но току-що разбра, че тя е в пълен ход. Те наистина щяха да го направят. Чудеше се дали американците ще успеят да го измъкнат навреме, за да я предотврати. Информацията бе в ръцете му, но не можеше да направи нищо. Като древната Касандра, дъщерята на цар Приам в Троя, която е знаела какво ще се случи, но не е била в състояние да предупреди никого, за да го предотврати. Касандра бе разгневила боговете по някаква причина и те й бяха пратили като отплата това проклятие, а с какво той го бе заслужил? Изведнъж Зайцев изпита гняв заради неефективността на ЦРУ. Само че той не можеше да вземе самолета на „Пан Ам“ от летище „Шереметиево“, нали така?

Втората им среща отново се състоя в универсалния магазин, откъдето бащата на едно малко Зайче искаше да му купи дрешки за зимата. Това изненада донякъде Ирина Богданова, но приятно. Мери Пат, която бе експертът по пазаруването в семейство Фоли, се разходи из щандовете, за да разгледа стоките, и се изненада, че не всичко, което се предлагаше, бе съветски боклук. Имаше дори привлекателни… макар и недостатъчно привлекателни, че да ги купиш. Тя се загледа в щанда за кожени изделия. Тукашните кожи щяха да се купуват като топъл хляб в Ню Йорк, макар да не бяха изцяло в крак с колекциите на Фенди. В Русия нямаше италиански дизайнери, но качеството на кожите бе отлично. Руснаците обаче не знаеха какво да ушият от тях. „Колко жалко“ — каза си тя. Най-тъжното в Съветския съюз бе това, че правителството на тази мрачна страна пречеше на гражданите й да постигнат нещо повече. Тук липсваха оригинални идеи. Най-доброто, което можеше да се купи, бяха старинни произведения на изкуството от предреволюционната епоха — най-често миниатюри с религиозно съдържание. Собствениците им ги продаваха на черно, за да могат да закърпят семейния бюджет. Тя си бе купила няколко подобни произведения, опитвайки се да не се чувства крадец. За да не я гризе съвестта, никога не се пазареше и веднага плащаше исканата цена, без да се опитва да свали някой и друг процент. Това би било равносилно на пладнешки обир, мислеше си Мери Пат, а крайната цел на нейната мисия в Москва — тя дълбоко вярваше в това — бе да помогне на тези хора, макар и по начин, който те едва ли биха разбрали или одобрили. Но като цяло московчани харесваха нейната усмивка и дружелюбност. Без съмнение харесваха и валутните бонове, с които плащаше и срещу които можеха да се снабдят с луксозни стоки или да продадат на черно по курс три или четири за рубла.