Том Клэнси - Червеният заек

Майк Ръсел се загледа в чудовищния еднократен код, който му бяха изпратили, с надеждата, че няма да се наложи да го използва целия само за един ден. Да се замества текст с произволно избрани букви беше без съмнение къртовска работа, от която човек можеше да лудне. Трябваше да има и по-лесен начин. Всъщност такова бе предназначението на шифровъчните машини КХ-7, но Фоли го предупреди, че системата може да е компрометирана, а тази мисъл го вбесяваше. КХ-7 беше най-модерната машина за шифроване, лесна за използване и напълно непробиваема — поне той така смяташе. Познаваше екипа от математици, които бяха измислили алгоритмите. Алгебричните формули, използвани в КХ-7, бяха достатъчно сложни за самия него и той трябваше доста да се напъва, за да ги разбере. Но теоретично всяко нещо, създадено от един математик, можеше да се разгадае, а руснаците имаха много способни хора в тази област. Това бе причината за целия тоя кошмар: комуникациите, чиято безопасност бе негова работа, се засичаха от врага.

А това бе недопустимо.

Значи, трябваше да използва еднократен код за най-деликатните съобщения, колкото и да е неудобен. И социалният му живот в Москва не бе наред. Обикновените руски граждани възприемаха черната му кожа като признак, че е в роднинска връзка с африканските маймуни по дърветата, което бе толкова обидно за Ръсел. Той не споделяше болката си с никого, а я таеше в сърцето си, където тя се превръщаше в гняв, същия вътрешен гняв, който изпитваше и към ку-клукс-клан, преди ФБР да разгони тая пасмина от невежи. Те вероятно продължаваха да го ненавиждат, но страшната омраза сама по себе си не можеше да му навреди, както не можеха да му навредят и тия фанатизирани идиоти, които явно бяха забравили, че Улисис Симсън Грант в крайна сметка бе сразил Боби Лий 36 36 Войските на юнионистите начело с генерал Улисис Грант сразяват силите на Конфедерацията на генерал Робърт Лий при Апоматокс през 1865 година, с което се открива пътят към ликвидиране на робството в САЩ. — Бел. прев. . Бяха свободни да си мразят когото си искат, но законът ги бе натикал в малките им тъмни дупки. „Руснаците са същите гнусни расисти“ — смяташе Ръсел. Но той имаше своите книги и записи с джаз, и допълнително възнаграждение за трудната работа. А сега щеше да покаже на Иван такива свръзки, които той не може да разкодира, и Фоли щеше да измъкне своя Заек. Вдигна телефонната слушалка и набра номера.

— Фоли.

— Ръсел е. Можеш ли да се отбиеш при мен за малко?

— Тръгвам веднага — отвърна главният агент. — Какво има, Майк? — попита той, влизайки през вратата.

Ръсел му показа папката.

— Само по три копия с това. За нас, за Ленгли и за Форт Мийд. Искаш сигурност, човече, ето ти сигурност. Само гледай съобщенията да са по-кратки, че от тия гадости може да ми се качи кръвното.

— Дадено, Майк. Срам и резил, че няма по-лесен начин.

— Все някой ден ще се намери. Не може да няма начин да се направи с компютър — все пак кодът може да се качи на дискета. Ще напиша нещо по въпроса до Форт Мийд — каза Ръсел. — Това чудо може да ти кръстоса погледа.

„По-добре твоя, отколкото моя“ — помисли си Фоли, но нямаше как да го изрече на глас.

— Добре, малко по-късно днес ще има нещо за теб.

— Слушам — кимна Ръсел.

Не бе нужно да добавя, че първо ще го шифрова с КХ-7, а след това и с еднократния код. Надяваше се Иван да прехване сигнала и да възложи на своите хора да го разшифроват. Само като си представяше какъв зор ще видят тия копелета, му идеше да се въргаля от смях. Така да бъде, ще даде възможност на математиците им от световна класа да си поблъскат главите.

Но нямаше нищо сигурно. Ако КГБ беше успял да сложи бръмбари в сградата, те се захранваха не с вътрешни батерии, а чрез микровълни, излъчвани от „Света Богородица Микрочипская“ на отсрещната страна на улицата. Той имаше два постоянни екипа от експерти, които проверяваха посолството за неидентифицирани радиосигнали. Често те откриваха по някое подслушвателно устройство в стените. За последен път това се бе случило преди двайсет месеца. Сега те твърдяха, че посолството е чисто. Но никой не вярваше. Иван бе твърде умен. Ръсел се чудеше понякога как Фоли успява да запази самоличността си в тайна, но това си бе негов проблем. Сигурността на комуникациите му бе достатъчно тежка задача.

Обратно в кабинета си Фоли нахвърли текста на следващото си съобщение до Ленгли, стараейки се да е възможно най-кратко, за да е по-лесно за Ръсел. То със сигурност щеше да отвори очите на някои хора на Седмия етаж. Надяваше се британците да не са споделили още идеята с Вашингтон. Щяха да я сметнат за неуместна, а високопоставените служители навсякъде се цупеха на нещата, които излизаха извън клишетата. Понякога времето не позволяваше всичко да се придвижи по каналния ред, а освен това той бе главен агент и се очакваше понякога да проявява инициативност.