Том Клэнси - Червеният заек

Но много ги биваше в интригите и като всяко общество и те си имаха криминални елементи, повечето от които заемаха високи постове в комунистическата партия и във властта. Тайната им полиция, Аламвиделши Хатошаг, понякога действаше не по-малко жестоко от ЧК по времето на самия Железен Феликс. Но жестоко не беше същото като ефективно. Сякаш се опитваха да компенсират вродената си неефективност с жестокост към онези, които по някаква случайност успееха да хванат. Полицаите им бяха пословично тъпи. Имаше унгарски афоризъм, който гласеше: „Тъп като шест чифта полицейски ботуши.“ Хъдсън беше установил, че до голяма степен отговаря на истината. Нямаше нищо общо с британската полиция, но и Будапеща не беше Лондон.

Всъщност той смяташе, че животът тук е приятен. Будапеща бе изненадващо красив град, с архитектура, която напомняше на френската, и учудващо разхайтен за комунистическа столица. Храната бе определено добра, дори в работническите столове, каквито имаше на всеки ъгъл, срещу никакви пари. Общественият транспорт пасваше идеално на целите му, които бяха свързани предимно със събиране на политическа информация. Разполагаше с източник с псевдоним ПАРАД в Министерството на външните работи, който го захранваше с много полезни данни за Варшавския договор и за политиката на Източния блок като цяло срещу заплащане и тъй като парите не бяха много, не бяха големи и очакванията му.

Както в останалата част на Централна Европа, Будапеща беше с един час напред от Лондон. Куриерът от посолството почука на вратата на Хъдсън, след това влезе и сложи плик на бюрото му. Хъдсън захапа пурата си и го повдигна. Беше от Лондон, лично от сър Базил…

„Виж ти“ — помисли Хъдсън. Най-после животът му щеше да стане малко по-интересен. „Очаквай подробностите по-късно“ — завършваше писмото в типичния стил. Човек никога не узнаваше всичко, докато не дойдеше времето да действа. Сър Базил не беше гадняр и с него се работеше добре, но като повечето шефове от разузнаването обичаше да се прави на умен, което невинаги можеше да се оцени в достатъчна степен от пчеличките на терена, които освен всичко друго трябваше да внимават и за оси. Хъдсън разполагаше само с двама агенти. Будапеща не беше важно място, а той гледаше на нея като на междинен етап, докато се отвореше нещо по-интересно. Съзнаваше, че е твърде млад да ръководи голям разузнавателен екип. Базил му даваше възможност да се изяви. Това бе добре дошло за Хъдсън. Повечето главни агенти висяха в кабинетите си като паяци върху паяжина, което отстрани изглеждаше вълнуващо, но в действителност бе твърде досадно, тъй като бе свързано с писане на безкрайни доклади. Той сам изпълняваше шпионските задачи, а това го излагаше на опасността да го разкрият, както се случи с Джим Сел. Американецът изгърмя само заради шибано стечение на обстоятелствата, както научи Хъдсън от източник с псевдонима БОТУШ в самата държавна сигурност. Но именно в опасността се криеше чарът на шпионската работа. Беше по-безопасна, отколкото да скочиш с парашут от самолет „Локхийд Херкулес“ с трийсеткилограмов товар на гърба. Не можеше да се сравнява дори с патрулирането по улиците на Белфаст заедно с военните полицаи. На уменията, които си създаде, докато патрулираше по улиците на Ълстър, се дължаха и шпионските му качества. Като във всяка област на живота горчилката вървеше ръка за ръка със сладостите. Той обаче предпочиташе бирата пред другите горчивини.

Трябваше да очаква Заек. Едва ли щеше да е много трудна задача, макар че тоя Заек явно бе много важен, след като ЦРУ искаше помощ от МИ-6, а това не се случваше всеки ден. Само когато шибаните янки оплескваха работите, което според Хъдсън не беше рядкост.

Не можеше да предприеме нищо засега. Не и докато не му съобщят подробностите. Чисто теоретично обаче той беше наясно как се измъкват хора извън Унгария. Нямаше да е трудно. Унгарците не бяха достатъчно правоверни марксисти, за да са сериозен враг. Той изпрати до Сенчъри Хаус потвърждение, че е получил съобщението, и зачака по-нататъшните инструкции.

Британските авиолинии имаха следобеден полет до Москва с „Боинг“-737. Стигаше се за около четири часа в зависимост от ветровете, които днес бяха слаби. След като самолетът кацна на летище „Шереметиево“, дипломатическият куриер се отправи към външната врата, мина без проверка граничния контрол, тъй като бе с дипломатически паспорт и пренасяше дипломатическа поща, и се качи на колата от посолството, която го очакваше. Куриерът беше идвал многократно, така че шофьорът и охраната на посолството го познаваха по външност, а той самият познаваше сградата на посолството. След като достави пощата, слезе в бюфета за сандвич и бира и се зачете в поредната книга. Понякога се замисляше, че няма да е зле да прави някакви физически упражнения, тъй като работата му бе свързана изцяло със седене на едно място, най-вече в автомобили и самолети. Едва ли бе здравословен начин на живот.