Том Клэнси - Червеният заек

Но съвестта също щеше да му причини това, ако не изпълнеше докрай започнатото, осъзна Зайцев, изгубвайки битката и потъвайки в обятията на съня.

Секунда по-късно, както му се стори, будилникът звънна. Добре поне, че не го мъчиха сънища. Това бе единствената добра новина тази сутрин. Главата му тежеше, имаше чувството, че очите му ще излязат от орбитата си. Затътри се към банята и наплиска лицето си, изпи три аспирина, които се надяваше да облекчат махмурлука му до няколко часа.

Не можеше да закуси наденичка, тъй като стомахът му се бе свил, и предпочете овесена каша с мляко и филия масло. Първоначално мислеше да изпие едно кафе, но после реши, че за стомаха му ще е по-добре чаша мляко.

— Снощи прекали с пиенето — каза му Ирина.

— Да, скъпа, знам — успя да каже, без да се ядоса.

Тя нямаше вина за състоянието му, а и беше добра жена и добра майка за Светлана, неговия малък зайчик. Знаеше, че ще избута някак си деня. Нямаше да му е приятно. Най-трудната част бе това, че трябваше да стане толкова рано, но вече го бе направил. Обръсна се лошо, но придоби що-годе приличен вид с чистата риза и вратовръзката. Сложи още четири аспирина в джоба на сакото си, преди да излезе, а за да раздвижи кръвта си, слезе по стълбите, вместо с асансьора. Утринният въздух беше хладен, което му помогна да се съвземе по пътя към метрото. Купи си в. „Известия“ и изпуши един труд. Цигарата също му помогна да се разбуди.

Дали някой щеше да го забележи — едва ли. Качи се на друг влак и в друг вагон. Закъсня умишлено с петнайсет минути. Беше просто още един анонимен пътник в метрото, пълно с анонимни хора.

Никой нямаше да разбере, че слиза на друга спирка.

Американското посолство се намираше на няколко преки по-надолу и той се отправи натам, като погледна часовника си.

Знаеше точния час, тъй като бе идвал веднъж като курсант в Академията на КГБ. Докараха ги рано сутринта с автобус заедно с останалите четирийсет и пет курсанти от неговия випуск. Те дори бяха облекли официалните си униформи за пътуването, вероятно за да демонстрират своята професионална принадлежност. Дори тогава му се бе сторило глупава загуба на време, но началникът на академията беше хардлайнер, който сега би изпаднал в ярост, ако знаеше целта на идването му. Зайцев запали нова цигара, когато забеляза сградата.

Погледна часовника си. Точно в 7:30 всеки ден издигаха флага. Преди десет години началникът на академията им обърна внимание на това с думите: „Вижте, другари, там е врагът! Това е мястото, където живее в нашият любим град Москва. В тази сграда се намират шпиони и онези от вас, които започнат работа във Второ главно управление, ще имат честта да ги разобличат и да ги изгонят от родината ни. Там живеят и работят хора, които шпионират страната ни и нашия народ. Ето го националния им флаг. Запомнете го за цял живот.“ И точно в този момент флагът се издигна на белия пилон с бронзов орел на върха, докато войниците от Морската пехота на Съединените щати отдаваха чест в красивите си униформи. Зайцев беше сверил часовника си в метрото. Трябваше да стане точно… сега.

Засвири тръба. Видя белите кепета на пехотинците, които едвам се показваха над каменния парапет около плоския покрив на сградата. Беше на отсрещната страна на улицата, точно до старата църква, натъпкана от КГБ с електронни устройства.

„Ето“, помисли си той, зяпайки натам с още неколцина минувачи върху разбития тротоар.

Да, видя го. Флагът беше обърнат наопаки, тъй като първо се показаха червените и белите хоризонтални ивици, а не синият квадрат със своите петдесет бели звезди. Флагът бе издигнат наобратно! Не можеше да има никакво съмнение. В този вид той се плъзна чак до пърха на пилона.

„Значи, изпълниха искането ми.“ Зайцев бързо се отдалечи до края на пресечката и сви надясно, след това още веднъж надясно и се върна до метрото, пъхна монетата от пет копейки в прореза и се качи на влака за площад „Дзержински“.

Изведнъж махмурлукът му изчезна като с магическа пръчица. Усети го едва след като излезе с ескалатора до улицата.

„Американецът иска да ми помогне — каза си служителят от комуникациите. — Те ще ми помогнат. Вероятно ще успея да спася живота на полския свещеник.“ Тази мисъл му вдъхна сили, докато влизаше в Центъра.

— Сър, що за идиотщина беше това? — обърна се артилеристът, сержант Дрейк, към Доминик Корсо малко след като обърнаха знамето и го издигнаха както трябва.

— Нямам право да ти кажа, сержант — бе единственото, което Корсо можа да изрече, макар че очите му издаваха повече.