Том Клэнси - Червеният заек

— Сигурно е така. Руснаците може пък да проявят мъдрост и да се свържат по дипломатически канали, да го предупредят да успокои топката и да оставят нещата да се уредят и …

— Боб, това няма да стане — намеси се адмирал Гриър. — Той не е човек, когото можеш да залъжеш с адвокатски приказки, не мислиш ли?

— Не — призна Ритър.

Този папа не беше от хората, които правят компромиси с големите неща. Беше преживял какви ли не неприятности, от нацистите на Хитлер до НКВД на Сталин, но бе опазил църквата си, както заселниците отбиваха индианските нападения в старите уестърни. Не бе съхранил своята църква в Полша жива, за да я предава сега, нали така? А защитавайки територията си, той се бе заредил с достатъчно морална и политическа сила, за да си позволи да отправи закана към другата свръхсила. Не, този тип не би се поддал на натиск.

Повечето хора се плашеха от смърт и унищожение. Не и такива като него. Руснаците никога нямаше да узнаят защо, но бяха разбрали, че с това той печели уважение. За Боб Ритър и останалите висши служители в тази стая ставаше все по-ясно, че единственият правилен отговор за Политбюро щеше да е нападение срещу папата. А днес Политбюро беше заседавало и те не знаеха какво е обсъждано.

— Боб, имаме ли източници, от които да разберем за какво са си говорили днес в Кремъл?

— Имаме няколко и ще се свържем с тях в близките дни. Но ако са се добрали до нещо важно, сами ще ни потърсят — каза Ритър на шефа на ЦРУ. — Хей, Артър и аз като теб не обичам да седя със скръстени ръце и да чакам, но всяко нещо с времето си. Знаеш колко е опасно да вдигаме пушилка сред агентите си.

И тримата знаеха. Нещо подобно бе станало причина за убийството на Пенковски. Информацията, която той им доставяше, беше предотвратила ядрена война и беше помогнала да вербуват най-високопоставения и най-дългогодишния агент на ЦРУ, КАРДИНАЛА, но Пенковски пострада. След като го разкриха, самият Хрушчов поиска смъртта му и я получи.

— Да — съгласи се Гриър, — а това не е толкова важно в цялостната схема на нещата, нали така?

— Не — бе принуден да признае съдия Мур, макар че хич не бе склонен да представи подобно обяснение пред президента.

Новият шеф обаче проявяваше разбиране, когато му изложеха ясно фактите. Най-опасното бе как ще реагира президентът, ако папата умре неочаквано. Шефът беше човек с принципи наистина, но също и човек на емоциите. Щеше да се разяри, както би се разярил бик по време на корида, ако развееха съветския флаг пред муцуната му. Не биваше емоциите да влияят на държавните дела — те само предизвикваха още емоции, а често и оплакване на поредните мъртъвци. А чудото на модерната технология само можеше да гарантира, че техният брой ще расте. Директорът на ЦРУ се укори за тази мисъл. Новият президент беше разумен човек — неговите емоции обслужваха интелекта му, а той бе доста по-голям, отколкото се смяташе, особено от медиите, които забелязваха само усмивката и театралната му същност. Но медиите, подобно на мнозина политици, се чувстваха по-удобно да обръщат внимание на външната страна на нещата, а не на съдържанието им. Което не изискваше кой знае каква интелигентност. Съдия Мур изгледа главните си помощници.

— Добре, но да не забравяме, че не е много приятно да се изправиш пред него в Овалния кабинет и да не можеш да му предоставиш информацията, която иска.

— Сигурен съм, че е така, Артър — отвърна съчувствено Ритър.

Все още не беше съвсем късно — каза си Зайцев, който не можеше да заспи. До него Ирина дишаше спокойно. Наричаха това съня на хората без угризения. Безсънието се полагаше на предателите.

Просто трябваше да спре дотук. Беше предприел две малки стъпки и нищо повече. Американецът бе запомнил сигурно лицето му, но това щеше да се уреди лесно — друга спирка на метрото, различен вагон. Нямаше да се засича с него. Контактът щеше да се прекъсне като счупена чаша за вода, изпусната на пода, а животът му ще продължи нормално, а съвестта му…

…нямаше ли пак да го загризе? Изпсува. Именно съвестта му го вкара в тая каша. Пак изпсува. Не, тя нямаше да го остави на мира.

Но другата възможност бе непрекъснато безпокойство, безсъние и страх. Досега не бе изпитвал страх. Но бе сигурен, че и това ще последва. За измяната имаше само едно наказание. Смърт за предателя и унищожаване на роднините му. Ще ги изпратят в Сибир — да броят дърветата, както гласеше един анекдот. Там се намираше съветският ад, от който единственото спасение бе смъртта.