Том Клэнси - Червеният заек

— А и не бихме желали светът да научи, че нашият резидент се обажда на човека по важен въпрос — добави външният министър, преподавайки урок по оперативна сигурност на председателя на КГБ, забеляза Рождественски.

— Колко време ще е нужно след това, Алексей Николаич? — попита Андропов своя помощник.

— Няколко седмици поне — забеляза раздразнение в погледа на своя шеф и реши да му обясни. — Другарю председател, подборът на подходящия стрелец не опира до набирането на телефонен номер. Строков ще трябва внимателно да прецени. Хората не са предвидими като машините все пак, а това е най-важният и най-деликатен аспект на операцията.

— Да, предполагам, Алексей. Добре. Уведоми Бубовой, че му изпращаме послание по куриер.

— Веднага ли, другарю председател, или след като бъде подписано и готово за изпращане? — попита Рождественски като вещ бюрократ, оставяйки на своя шеф да покаже, че знае най-добре какво трябва да се направи.

„Този полковник ще стигне далече“ — помисли външният министър и за първи път обърна внимание на името му.

— Добър въпрос, полковник. Ще те уведомя, когато писмото е готово за изпращане.

— На вашите заповеди, другарю председател. Нужен ли съм ви още?

— Не, засега това е всичко — отговори Андропов и го отпрати.

— Юрий Владимирович, имаш добър помощник.

— Да, още трябва да уча много — призна Андропов. — Той ме обучава всеки ден.

— Щастлив си, че имаш подръка такива професионалисти.

— Вярно е, Андрей Андреевич. Това е самата истина.

Надолу по коридора в своя кабинет Рождественски нахвърли краткото съобщение до Бубовой. Планът се задвижваше бързо, мислеше си той, но не достатъчно според председателя на КГБ. Той наистина желаеше да види свещеника мъртъв. Политбюро явно се опасяваше от политически трусове, но самият Рождественски се съмняваше. Папата в края на краищата беше само един човек. Важното е, че Рождественски даваше съветите, които неговият шеф очакваше да чуе, като същевременно подсказваше на председателя нещата, които трябва да знае. Работата му носеше потенциална власт. Рождественски бе наясно, че може да съсипе кариерата на служителите, които не харесва, или да влияе на операциите в значителна степен. Ако ЦРУ се опиташе да го вербува, той щеше да е изключително ценен като агент. Но полковник Рождественски беше патриот и освен това американците нямаха никаква представа кой е и какво работи. Хората се страхуваха от ЦРУ повече, отколкото то заслужаваше. Американците нямаха усет за шпионаж. Англичаните имаха, но КГБ и неговите предшественици бяха пожънали няколко големи успеха, прониквайки сред тях в миналото. Днес за съжаление се случваше по-рядко. Младите комунисти в Кеймбридж от 30-те години сега бяха старци, които или лежаха по британските затвори, или получаваха кротко своите пенсии, или живееха в Москва като Ким Филби, смятан за пияница дори от московчаните. Той пиеше най-вероятно от мъка по страната си — липсваха му родният край, храната, напитките, футболните мачове, вестниците, които винаги критикуваше, но така или иначе му липсваха. „Колко ужасно е да си беглец“ — помисли си Рождественски.

„Какво да правя? — питаше се Зайцев. — Какво да им поискам?“

Пари? ЦРУ сигурно плащаше много на своите шпиони — повече, отколкото той щеше да е в състояние да похарчи. Лукс, който дори не можеше да си представи. Видео! Тъкмо бяха започнали да ги продават в Русия, главно унгарско производство по западен лиценз. Най-големият проблем щяха да са касетите — особено много се търсеха порнографските. Някои от колегите му в КГБ говореха за това. Зайцев никога не бе гледал такива филми, но беше любопитен както повечето мъже. Съветският съюз се ръководеше от консервативни хора. Може би членовете на Политбюро бяха прекалено стари, за да се интересуват от секс, и смятаха, че и младите хора не се нуждаят.

Тръсна глава. Стига! Трябваше да реши какво да каже на американеца в метрото. Това беше задача, която щеше да обмисли, докато дъвче обяда си в стола на КГБ.

От Мери Пат се очакваше понякога да посещава посолството, да поговори със съпруга си по семейни въпроси или да напазарува от специалните доставки. Когато идваше, се издокарваше повече, отколкото за московските улици — с елегантни дрехи, добре сресана коса, пристегната по младежки с панделка, гримирана — така че когато влизаше с колата в двора на посолството, да изглежда като вятърничава американска блондинка. Усмихваше се на себе си. Харесваше й да си играе на типична блондинка, а и всяко нещо, което я правеше да изглежда тъпа, бе от полза за прикритието й.