Том Клэнси - Червеният заек

— Нещо ново от снощи?

— Нищо за папата — отговори Райън. — Нашите източници са ударили на камък. Ще задействате ли вашите агенти?

— Да, премиерката ясно показа на Базил, че иска повече информация. Ако нещо стане с папата, не ми се мисли…

— Ще хвърчат глави, нали?

— Вие, американците, се изразявате много красноречиво, Джак. А вашият президент как ще реагира?

— Ще бъде бесен. Татко му е католик и макар мамчето да го е отгледала като протестант, едва ли ще остане равнодушен, ако на папата му се случи нещо по-сериозно от лятна настинка.

— Знаеш ли, дори да се доберем до информация, въобще не е сигурно, че ще сме в състояние да предотвратим нещо.

— Мислил съм за това, но поне ще ги предупредим да засилят охраната му. Това е най-многото, което можем да направим. Но той сигурно ще промени графика си, не, всъщност няма да го промени. По-скоро ще се остави да го очистят. Но вероятно ще успеем да объркаме по някакъв начин плановете на Лошите момчета. Трудно е да се каже, преди да разполагаме с поне няколко факта, за да ги съпоставим. Но това не е работа, не мислиш ли?

Хардинг кимна, докато разбъркваше сутрешния си чай.

— Не, оперативните ни захранват с информация, а ние се опитваме да преценим какво значи.

— Безпомощност? — зачуди се Райън.

Хардинг беше много по-отдавна в тоя занаят.

— Понякога. Знам, че оперативните агенти си скъсват задниците от бачкане, при това онези, които нямат „легално“ прикритие, са заплашени физически, но ние, ползвателите на тяхната информация, невинаги си даваме сметка за това. Затова те не ни ценят толкова, колкото ние ги ценим. Срещал съм се с неколцина от тях през годините, повечето са добри момчета, но разминаването в начина на живот е пълно, Джак.

„Оперативните агенти вероятно са много печени и могат да анализират сами нещата, ако се замислиш — каза си Райън. — Чудя се дали на аналитиците някога им е минавало това през акъла.“ Това бе нещо, което Райън не биваше да забравя. В края на краищата се предполагаше, че ЦРУ е едно задружно и щастливо семейство. Разбира се, не беше, дори на Седмия етаж.

— Както и да е, получихме това от Източна Германия — Джак му подаде папката. — Някакви трусове в политическата им йерархия миналата седмица.

— Шибани прусаци — изруга Хардинг, докато разлистваше папката.

— Радвай се. Руснаците също не ги харесват.

— Не ги обвинявам за това.

Зайцев се опитваше да мисли на бюрото си, но мозъкът му работеше на автопилот. Трябваше да се срещне с новия си американски приятел. Щеше да е опасно, ако не откриеше подходящо място. Хубавото бе, че в Москва бе пълно с такива места. Лошото — че Второ главно управление на КГБ вероятно знаеше повечето от тях. Но това щеше да е без значение, ако е достатъчно оживено.

Какво ли да каже?

Какво ли да поиска?

Какво да им предложи?

Всичките тия въпроси бяха важни. Опасностите щяха да растат. Най-добре да напусне Съветския съюз заедно с жена си и с дъщеря си.

Да, точно това ще поиска, а ако американецът откаже, ще се върне към обичайния си живот, но поне ще е спокоен, че е опитал. Знаеше неща, от които те се интересуваха, и щеше да им даде да разберат, че цената за информацията е бягството му.

„Живот на Запад“ — помисли си той. С всичките порочни неща, за които държавата предупреждаваше всеки, който можеше да чете вестници и да гледа телевизия, ужасиите, за които разказваха. Как само се отнасяха американците към своите малцинства. Дори показваха по телевизията техните бедняшки квартали — но показваха и автомобилите им. Ако американците потискаха чернокожите, защо тогава им позволяваха да си купуват толкова много автомобили? Защо допускаха да организират протести по улиците? Ако подобно нещо се случеше в СССР, правителството щеше да изпрати армията. Значи, на държавната пропаганда не биваше да се вярва безрезервно. А освен това той е бял. Какво го е грижа за недоволството на негрите, които на всичкото отгоре могат да си купуват леки коли, когато си пожелаят. Като повечето руснаци той беше виждал чернокожи само по телевизията. Първата му реакция беше наистина ли има хора с такава шоколадова кожа? Разбира се, че имаше. КГБ организираше операции в Африка. След това се опита да си спомни дали КГБ беше организирал операция в Америка, използвайки чернокожи. Не много, може би един-двама и те бяха сержанти. В Червената армия само политически благонадеждните ги допускаха в сержантската школа. Значи, поредната лъжа, която можеше да разобличи само защото работеше в КГБ. Какви ли още лъжи му бяха наговорили? Защо да не избяга? Защо да не поиска от американците да го измъкнат?