Том Клэнси - Червеният заек

Д-р Керълайн Райън се поздрави за това, че се сдържа да не се разкрещи, но през повечето време наблюдаваше отблизо и внимаваше двамата англичани да не отрежат погрешка ухото на пациента. „Може пък алкохолът да им помага да не треперят ръцете им“ — помисли си тя. Но трябваше да се съсредоточи, за да не допусне собствените й ръце да се разтреперят.

„Короната и възглавничката“ беше приятна, ако не типична лондонска кръчма. Сандвичът му се услади, както и бирата „Джон Смит Ейл“, която изпи, докато двамата със Саймън обсъждаха професионални теми. Понякога се питаше защо в бюфета на ЦРУ не предлагат бира, но си даваше сметка, че това е изключено. Някой в Конгреса щеше да вдигне невъобразим шум в медиите, докато си пие шардонето към обяда в сградата на Капитолия или нещо по-силно в своя кабинет. Тук привичките бяха други, но „да живеят различията!“ — помисли си Райън, докато вървеше по Уестминстърския мост към Биг Бен 28 28 Часовникът върху сградата на парламента в Лондон. — Бел. прев. — часовника, а не Часовниковата кула, на катедралата „Сейнт Мери льо Боу“, с която го бъркаха туристите. Райън беше сигурен, че парламентаристите там имат на разположение най-малко три-четири кръчми в самата сграда. А те едва ли се напиваха повече от американските си колеги.

— Знаеш ли, Саймън, мисля, че всички са притеснени от това.

— Жалко е, че е трябвало да изпраща това писмо във Варшава, не смяташ ли?

— А може ли да се очаква да не го направи? — възрази Райън. — Това е неговият народ. Неговата родина. Енорията му, която руснаците се опитват да съсипят.

— Това е проблемът — съгласи се Хардинг. — Но руснаците няма да се променят. Няма изход.

Райън кимна.

— Да. Едва ли руснаците ще се откажат.

— Няма никакви основания да се очаква. Вашият президент дали ще се опита да ги вразуми?

— Дори да опита, едва ли ще успее, приятел.

— С други думи, възможностите са две. Едната е свързана с моралната страна на проблема, а другата — с политическата необходимост. Както ти казах, пълна безизходица, мамка му.

— Отец Тим в Джорджтаун обичаше да повтаря, че войните се предизвикват от уплашени хора. Те се страхуват от последиците от войната, но много повече се страхуват от това какво ще стане, ако не воюват. Идиотски начин да управляваш света — изказа на глас мислите си Райън, а неговият приятел се хвана за думите му.

— Очаквам да се повтори моделът от август 1914 година.

— Да, но тогава поне са вярвали в Бога. През Втората световна война нещата вече са стояли по друг начин. Участниците — имам предвид Лошите — не са имали такива спирачки. Същото се отнася за сегашните момчета в Москва. Както знаем, ако нямаме никакви спирачки, можем да се превърнем в чудовища.

— Кажи това на Политбюро, Джак — пошегува се Хардинг.

— Да, Саймън, непременно.

Райън отиде до тоалетната, за да се освободи от част от погълнатата по време на обяда течност.

Вечерта не идваше достатъчно бързо за никой от играчите. Ед Фоли се питаше какво ще последва. Нямаше гаранции, че този приятел ще продължи. Можеше да се уплаши, в действителност беше много опасно за него. Измяната извън посолството на САЩ беше страшно нещо. Носеше другата зелена вратовръзка — имаше две — за късмет, тъй като беше стигнал до положение, когато можеше да се разчита само на късмета. Който и да беше този приятел, само да не се уплаши.

„Хайде, Иван, не се отказвай, ние ще ти помогнем“ — молеше се Фоли. „Доживотен билет за Дисниленд, за всички футболни мачове, които си пожелаеш. Олег Пенковски поиска да го приеме Кенеди, е, може да се уреди и с новия президент. По дяволите, ако пожелаеш, ще снимаме и филм в Белия дом.“

Междувременно Мери Пат си мислеше същото. Ако този човек отидеше по-нататък, тя щеше да вземе участие в драмата, която ще последва. Ако работеше в руския МЕРКУРИЙ и ако пожелаеше да се чупи от Матюшка Рус, двамата с Ед щяха да измислят начин да го измъкнат. Начини имаше, а те го бяха правили и преди, макар че този път нямаше да е просто. Съветските граници не бяха непробиваеми, но все пак ги контролираха строго — достатъчно строго, за да те изпотят, докато се опитваш да ги изиграеш. Тя притежаваше нюх за сериозната игра, но така или иначе нямаше да е лесно. Докато шеташе из апартамента, Мери Пат започна да нахвърля някои идеи в главата си. Малкият Еди спеше, а часовете се изнизваха бавно, сякаш времето бе спряло.

Ед Фоли не беше уведомил все още Ленгли. Трябваше да се изчака. Не можеше да им съобщи нищо съществено, а и нямаше смисъл да възбужда у Боб Ритър излишни емоции за нещо, което още не бе стигнало доникъде. И преди се бе случвало: различни хора се свързваха с ЦРУ, а после не им стискаше да продължат и се отказваха. В повечето случаи човек не знаеше кои са, но дори да знаеше, проблемът се състоеше в това да не те изпортят на КГБ. Това те разобличаваше като шпионин и те превръщаше в кръгла нула за страната ти, а копелето си спасяваше задника, представяйки се за бдителен съветски гражданин, който е изпълнил дълга си към Родината.