Том Клэнси - Червеният заек

Хората не съзнаваха, че ЦРУ никога не вербува своите агенти. Не, те сами отиваха при ЦРУ — понякога искрено, понякога не. Това те излагаше на риска да станеш глупак от някоя инсценировка. Американското ФБР беше много печено в такъв род постановки, а се знаеше, че и Второ главно управление на КГБ също прибягва до такъв гамбит, за да идентифицира шпионите сред дипломатическия персонал. След като узнаеха кои са, можеха да ги следят, да ги подслушват, да ги проследяват до явките им, за да разберат кой друг е замесен в играта. По този начин хващаха предателите, които можеха да ги заведат до други предатели и така да разплетат цяла шпионска мрежа, за което се полагаше златна звезда. Служителите от контраразузнаването можеха да направят кариера само с една такава операция както в Русия, така и в Америка. Затова страшно се стараеха. Във Второ главно работеха много хора — вероятно половината от целия щат на КГБ. Бяха способни, професионални разузнавачи с всякакви ресурси на разположение и с търпението на лешояд, който кръжи над пустинята в Аризона и души за леш, а като я открие, забива клюна си в нея и пирува с разложения труп.

Само че КГБ беше по-опасен и от лешояд. Лешоядите не ловуваха активно. Ед Фоли никога не беше сигурен дали има сянка, докато се размотаваше из Москва. Е, понякога мерваше някоя и друга, но беше наясно, че опашката му може умишлено да се прави на несръчен агент, а всъщност да е много печен, за да разбере дали ще се опита да се измъкне.

Разузнавателните и контраразузнавателните техники бяха универсални и се прилагаха навсякъде, поради което Фоли никога не ги използваше. Абсолютно никога. Нито дори веднъж. Беше много опасно да се правиш на умен в тази игра, тъй като човек никога не можеше да е достатъчно умен. Имаше и други контрамерки, приложими в случай на нужда, като например разминаване отблизо, прилагано от всички шпиони по света и много ефикасно, защото беше просто. Но това можеше да стане само ако агентът се издъни. Въобще беше много по-трудно да си агент, отколкото разузнавач. Фоли притежаваше дипломатическо прикритие. Руснаците можеха да разполагат с цял филм как мърсува с любимия педи на Андропов и пак нямаше да са в състояние да направят нищо. Той беше дипломат под закрилата на Виенската конвенция, която го правеше неприкосновена личност дори по време на война, макар че при такива ситуации играта загрубяваше. Но и това не беше проблем според Фоли. Щеше да се изпържи заедно с всички останали в Москва, така че нямаше да е самотен на мястото, което шпионите обитаваха след смъртта си.

Освободи се от небивалиците в главата си, колкото и да бяха забавни. Всичко опираше до едно-единствено нещо. Щеше ли неговият приятел Иван да направи следващата стъпка, или ще се оттегли вдън земите тилилейски, доволен, че е накарал посолството на САЩ да му играе по свирката една студена утрин в Москва? За целта бе нужно да открие картите си. Дали щеше да се окаже двайсет и едно или само чифт четворки?

„Затова си в тази игра“ — напомни си Ед Фоли, заради тръпката от преследването. Тръпката, дявол да я вземе, беше истинска, дори да загубиш играта. Беше по-забавно да одереш мечката, отколкото само да я душиш.

Защо този тип правеше това? За пари? По идеологически причини? Съвест? Его? Това бяха класическите мотиви. Някои шпиони просто се стремяха към буркан, пълен със стодоларови банкноти. Други вярваха в политическата система на чуждата страна, на която служеха, с религиозното настървение на новопокръстен. Някои се безпокояха, че в родината им се вършат неща, които те не могат да приемат. Други, защото смятаха себе си за по-добри от своите лидери и това бе начин да се разплатят с кучите синове.

Исторически шпионите с идеологическа мотивация бяха най-продуктивни. Хората можеха да заложат живота си заради своите възгледи — затова и религиозните войни бяха толкова кървави. Фоли предпочиташе хората с користни подбуди. Те бяха по-рационални и поемаха по-големи рискове, тъй като колкото по-голяма беше опасността, толкова повече пари получаваха. Агентите, които се продаваха заради егото си, бяха чувствителни и можеха да причинят неприятности. Отмъщението никога не е било добър мотив и тоя вид хора са обикновено нестабилни. Съвестта беше почти толкова добра мотивация, колкото идеологията. Поне и двете се ръководеха от принципи. Но истината бе, че ЦРУ плащаше добре на агентите си най-малкото заради честната игра, ако не по друга причина, а освен това не беше излишно да се поддържа такава слава. Ако човек знаеше, че ще получи прилична сума, по-лесно щеше да се реши. Каквато и да е мотивацията ти, парите си оставаха привлекателни. Идеологически мотивираните също трябваше да ядат. А също и онези със съвест. А хората, чийто подтик бе нараненото им его, рано или късно разбираха, че охолният живот е готин начин за отмъщение.