Том Клэнси - Червеният заек

„Ето го“, помисили си Зайцев, докато си проправяше път. Неговият американски приятел правеше обичайните неща — четеше вестник, с дясната ръка се бе хванал за дръжката, шлиферът му падаше свободно около тялото… След една-две минути той вече стоеше плътно до него.

Периферното зрение на Фоли отново влезе в действие. Обектът беше там, облечен по същия начин. „Добре, Иван, предай си посланието… Внимавай, момче, много внимавай“, мислеше си Фоли, тъй като знаеше, че тоя род неща бяха много опасни. Не, трябваше да си уговорят друга явка на по-удобно място. Но първо да осъществят срещата. Щеше да остави на Мери Пат да свърши тази работа. Тя имаше по-добра маскировка.

Зайцев изчака влака да забави ход. Телата им се наклониха едно към друго и той бързо бръкна в джоба на американеца и почти мигновено извади ръката си. След това се отдръпна, но бавно, не рязко, за да не бие на очи — просто едно естествено движение, което лесно можеше да се обясни с клатушкането на влака.

Да! Точно така, Иван. Фоли едвам се сдържаше да не се обърне и да види човека, но правилата не позволяваха. Ако имаше сянка, тя щеше да забележи, а работата на Ед Фоли беше да не го забелязват. Така че изчака търпеливо спирката си, като този път се отдалечи в обратната посока от Иван, слезе от вагона, качи се на ескалатора и излезе на улицата.

Не бръкна в джоба си, а извървя пътя до вкъщи нормално като залеза на слънцето в ясен ден, влезе в асансьора, без да пъха ръката си в джоба, тъй като можеше да има камера на тавана.

Чак след като се озова в апартамента, Фоли извади съобщението. Видя изписаните върху бланката букви с черен химикал — отново на английски. Който и да беше Иван, едно бе ясно — че е образован, а това бе добра новина.

— Здрасти, Ед — последва целувка за микрофоните. — Нещо интересно днес в работата?

— Обичайните глупости. Какво има за вечеря?

— Риба — отговори тя, докато четеше съобщението в ръцете на мъжа си.

Щракна с пръсти.

Бинго! Помислиха си и двамата. Имаха агент. Шпионин в КГБ. Щеше да работи за тях.

— Какво направиха? — попита Джак.

— Прекъснаха операцията по средата и отидоха да обядват в кръчмата, а на всичкото отгоре пиха бира! — отвърна Кети.

— Е, и аз направих същото.

— Но ти не си бил в операционната!

— Какво би станало, ако си позволиш нещо подобно у дома?

— О, нищо особено — каза Кети. — Вероятно ще си изгубя разрешителното за практикуване, а преди това Берни ще ми отреже шибаните ръце със сатъра.

Думите й привлякоха вниманието на Джак. Кети по принцип не обичаше да говори грубости.

— А ядохте ли боклуци?

— Поръчах си сандвич с бекон, марули, дом-ОО-ти и чипс — по-точно пържени картофки като за тъпи колонисти като нас. Аз пих кока-кола.

— Радвам се да го чуя, докторке — каза Райън и се доближи до Кети да я целуне, а тя, изглежда, се нуждаеше от това.

— Не бях виждала такова чудо — продължи тя. — Е, може в Бъмфък, Монтана, да правят подобни безумия, но не и в истинска болница.

— Кети, успокой се. Говориш като хамалин.

— Или като цапнат в устата бивш морски пехотинец. — Тя най-после успя да се усмихне. — Джак, през цялото време си мълчах. Не знаех какво да кажа. Практически тези двама очни касапи са по-старши от мен, но ако у нас само се опитат да направят подобна простотия, с тях е свършено. Няма да им поверят и куче.

— Пациентът добре ли е?

— Да. Замразената проба се върна студена като лед. Туморът беше доброкачествен, изрязахме го целия и закърпихме пациента. Ще се възстанови до четири-пет дни. Вече няма да вижда двойно, край на главоболието, но тия двама нещастници оперираха с алкохол в кръвта!

— Щом няма трупове, няма и престъпление.

— Не е така, Джак, абсолютно нередно е.

— Тогава защо не ги изпортиш на Бърд?

— Би трябвало. Наистина би трябвало.

— И какво ще последва?

Тя отново се разгорещи.

— Откъде да знам!

— Не е толкова просто да лишиш някого от хляба му, освен това ще те обвинят, че правиш сплетни — предупреди я Джак.

— Джак, в „Хопкинс“ щях да реагирам още на момента и щяха скъпо да си платят. Но тук съм гост.

— И привичките са различни.

— Не много по-различни, Джак, постъпката им е напълно непрофесионална. За пациента е потенциално опасно, а това е граница, която никога не трябва да преминаваш. В „Хопкинс“, ако ти предстои операция, нямаш право дори на чаша вино предната вечер. Там здравето на пациента е над всичко. Естествено, ако се прибираш вкъщи след парти и срещнеш по пътя ранен човек и наоколо няма друг лекар, правиш каквото можеш и го откарваш в болница, като уведомяваш персонала, че си изпил една-две чашки, преди да се натъкнеш на този спешен случай. Вярно е, че по време на стажа те обучават да работиш при всякакви условия, по всяко време, за да си в състояние да взимаш решения и когато не си във форма, но до теб винаги има някой, готов да реагира, ако се издъниш. Нали разбираш? Имах такъв случай по време на стажа в педиатрията. Изкарах си акъла, когато детето спря да диша. Но до мен имаше опитна сестра, която със светкавична бързина доведе главния лекар и оправихме нещата без никакви последици за хлапето, слава Богу. Само че, Джак, никой лекар не си създава умишлено трудни ситуации. Той трябва да се справя с тях, когато се случат, а не доброволно да ги предизвиква, нали така?