— Ами ако някой руснак пожелае да работи за нас?
— Това е друго. Тогава той работи за Силите на истината и красотата. Ние — подчерта Райън — сме Добрите.
— А те какво смятат?
— Те смятат себе си за Добрите. Но същото мислеше и един тип на име Адолф — напомни й той. — А той нямаше да хареса Берни особено.
— Но той отдавна е умрял.
— Не всички, които мислят като него, скъпа. Повярвай ми.
— Ти се тревожиш за нещо, Джак. Усещам го. Не можеш ли да споделиш, а?
— Наистина е така, но не мога да споделя с теб.
— Добре — кимна тя.
Разузнавателната информация интересуваше Кети само дотолкова, доколкото искаше да знае какво става по света. Но като лекар тя се стремеше да разбере много неща, като например как може да се лекува ракът, макар и с неохота обаче се беше примирила с мисълта, че е невъзможно. Медицината освен това не предполагаше секретност. Когато някой откриеше нещо полезно за пациентите, го публикуваше в любимото си медицинско списание, така че целият свят да научи. Със сигурност ЦРУ не постъпваше често по този начин, което донякъде я дразнеше. Опита се да зададе въпроса по друг начин.
— Добре де, ако откриете нещо важно, какво става след това?
— Докладваме на началството. Тук информират веднага сър Базил, а аз се обаждам на адмирал Гриър. Обикновено по безопасния телефон.
— Като онзи горе?
— Точно така. Понякога изпращаме съобщението по безопасен факс, а когато е много спешно, заминава с дипломатически куриер, особено ако не можем да разчитаме на системите за кодиране.
— Колко често се случва?
— Откакто съм тук, не се е случвало, но не аз взимам решенията за това. Дипломатическата поща пътува осем или девет часа. Значително по-бързо, отколкото навремето.
— Мислех, че онази телефонна джаджа горе е напълно безопасна.
— Е, някои от нещата, които ти правиш, също са почти перфектни, но все пак полагаш и допълнителни грижи, нали така? При нас е същото.
— А каква е целта? Имам предвид чисто теоретично. — Засмя се на собствената си находчивост.
— Маце, бива те да задаваш въпроси. Да приемем, че сме узнали нещо за техния ядрен арсенал от агент, който е много вътре в нещата, нещо от изключителна важност. Ако го излъчим по ефир, може да издадем агента на опозицията. Затова го пращаме по пощата. Най-важното в тази игра е да опазиш източниците.
— Защото, ако те идентифицират агента…
— Мъртъв е. При това ще умре по доста неприятен начин. Твърди се, че веднъж хвърлили един тип в пещта жив и го заснели на филм за назидание на другите, както би казал Волтер.
— Никой не върши вече подобни неща! — възрази Кети.
— В Ленгли работи един тип, който твърди, че е гледал филма. Името на нещастното копеле било Попов, офицер от ГРУ, който работел за нас. Шефовете му не останали никак доволни.
— Сериозно ли говориш? — продължи да настоява Кети.
— Като сърдечен удар. Предполага се, че са излъчвали филма в Академията на ГРУ като предупреждение да не преминават границата. Не бих казал, че е най-добрият педагогически метод, но както вече ти споменах, познавам тип, който е гледал филма. Както и да е. Това е една от причините да пазим източниците си.
— Трудно е за вярване.
— Наистина ли? Имаш предвид толкова трудно, като да повярваш, че един хирург ще прекъсне операция, за да отиде да обядва и да пие бира?
— Да… точно така.
— Живеем в несъвършен свят, маце.
Той се задоволи само с тези думи. Кети разполагаше с цял уикенд да обмисли всичко, а той щеше да поработи върху книгата за Холси.
В Москва усилено жестикулираха.
„Кога ще съобщиш в Лен[гли]?“ — попита тя.
„Не знам още“ — отвърна той.
„С куриер — предложи тя. — Може да стане опасно.“
Ед кимна одобрително.
„Ри[тър] ще се развълнува.“
„Няма начин — съгласи се тя. — Искаш ли да уредя срещата?“
„Твоят руски е много добър“ — прие той.
Този път тя кимна. Говореше великолепен литературен руски, който можеше да се чуе само сред най-образованите тук, и Ед беше наясно с това. Средният съветски гражданин не би повярвал, че чужденец може да знае езика му така добре. Когато беше на улицата или разговаряше с продавач, тя никога не издаваше това умение, а по-скоро използваше тромави фрази. Обратното би направило впечатление, което щеше да навреди на прикритието й, дори повече от русата й коса и американските маниери.
„Кога?“ — беше следващият й въпрос.
„Иван казва ут[ре]. Ще се справиш ли?“
Тя се потупа по бедрата и му хвърли закачлива усмивка, което трябваше да се разбере като залагам си задника.
Читать дальше