Том Клэнси - Червеният заек

— Добре, Кети, какво смяташ да правиш?

— Не знам. Ако си бях у дома, веднага щях да отида при Берни, но не съм у дома…

— И искаш моя съвет?

Сините й очи се вторачиха в съпруга й.

— Точно така. Ти какво смяташ?

Джак знаеше, че каквото и да мисли, няма значение. Тя сама трябваше да вземе решение.

— Ако не предприемеш нищо, как ще се чувстваш?

— Ужасно. Джак, станах свидетел на нещо, което…

— Кети. — Той я прегърна. — Нямаш нужда от моя съвет. Направи онова, което смяташ за добре. Иначе няма да спре да те човърка. Ти никога не си се колебала да постъпиш по най-правилния начин независимо от последиците.

— И те казаха същото. Но не се чувствам удобно…

— Разбирам те, маце. И към мен често в службата се обръщат със „сър Джон“. Носиш си титлата. Не го приемаш като обида.

— Тук наричат хирурзите мистър Джоунс или мисис Джоунс, а не доктор Джоунс. Що за глупост?

— Обичай. Води началото си от Кралския флот през осемнайсети век. Корабният лекар е бил обикновено с чин младши лейтенант, на борда обаче са използвали „мистър“. По някакъв начин е било пренесено и в цивилния живот.

— Откъде знаеш това? — попита Кети.

— Кети, ти си доктор по медицина, а аз — доктор по история, забрави ли? Знам много неща, включително как да залепя лейкопласт на рана. Но познанията ми по медицина се свеждат до това — е, учиха ни на това-онова в курсантската школа, — но не мисля, че мога да извадя куршум от рана. Ще оставя на теб да го направиш.

— Миналата зима вече те кърпих — припомни му тя.

— А благодарих ли ти за това? — попита той и я целуна. — Благодаря ти, скъпа.

— Трябва да поговоря с професор Бърд.

— Скъпа, когато се двоумиш, направи онова, което смяташ за правилно. Затова притежаваме съвест, да ни напомня кое е правилно.

— Ще ме намразят за това.

— Е, и? Кети, ти трябва да се харесваш. Не някой друг. Е, и аз, разбира се — добави Джак.

— А ти харесваш ли ме?

Джак се усмихна дяволито.

— Лейди Райън, обожавам земята под краката ти.

Най-после тя се успокои.

— Благодаря ти, сър Джон.

— Ще се кача горе да се преоблека — спря се на стълбата. — Трябва ли да нося сабята си за вечеря?

— Не, само смокинга — тя най-после се засмя. — Какво става в службата?

— Откриваме нещата, които не знаем.

— Имаш предвид, че откривате нови неща?

— Не, имам предвид, че осъзнаваме какво от нещата, които не знаем, трябва да научим.

— Не се притеснявай. Същото е и в моята професия.

И Джак осъзна по какво си приличаха двете професии — ако човек допуснеше грешка, можеше да причини смъртта на други хора, а това не беше никак забавно.

Върна се в кухнята. Кети хранеше малкия Джак. Сали гледаше телевизия — усмирителя за малчугани. Този път беше някакво местно предаване, а не касетата с „Койотът беглец“. Вечерята беше на печката. Защо една асистентка по офталмология настояваше да приготвя сама вечерята като съпруга на шофьор, бе загадка за него, но той не възразяваше — биваше я за това. Дали не беше взимала уроци по готварство в „Бенингтън“? Седна на кухненския стол и си наля чаша бяло вино.

— Предполагам, че професорът няма нищо против.

— За утре нямаш операция, нали?

— Нищо насрочено, лейди Райън.

— Тогава може.

Тя вдигна малкия приятел на раменете си, за да се уригне, което той направи с огромен кеф.

— Страшен си, младши. Татко ти е впечатлен.

— Точно така. — Тя избърса устичката му с кранчето на лигавника. — Браво, още веднъж?

Джон Патрик Райън-младши не възрази на предложението.

— Какви са нещата, които не знаете? Още се чудите дали онзи тип има жена? — попита Кети, поуспокоена вече.

— Все още нямам информация по този въпрос — потвърди той. — Както казва моят приятел Саймън, руснаците са чудаци.

— И британците са такива — отбеляза Кети.

— Мили Боже, оженил съм се за Кери Нейшън 30 30 Известна евангелистка, която в началото на XX в. организира кампания срещу незаконните кръчми и пиянството — Бел. прев. . — Джак отпи глътка вино. Беше „Пино Греджо“, много добро италианско бяло вино, което се предлагаше в тукашните магазини.

— Само когато отварям някого с ножа.

Тя обичаше да говори така, тъй като съпругът й винаги го побиваха тръпки.

Вдигна чашата си.

— Искаш ли малко?

— След като свърша, сигурно ще пийна. — Замисли се за миг. — Не можеш да споделиш нищо с мен, така ли?

— Съжалявам, маце. Такива са правилата.

— И ти никога не ги нарушаваш?

— Лош навик.