Том Клэнси - Червеният заек

И така тя се втурна към входната врата, махна безгрижно на винаги учтивите морски пехотинци и се мушна в асансьора. Завари съпруга си в кабинета му.

— Здравей скъпа — поздрави я Ед, надигна се от стола и я целуна, след което се отдръпна, за да я огледа. — Изглеждаш фантастично.

— Много полезна маскировка.

Беше й послужила в Иран, особено по време на нейната бременност. В оная страна не се отнасяха с голямо уважение към жените, но изпитваха странно страхопочитание към бременните. Установи го точно преди да се измъкнат от там завинаги. Беше място, за което не съжаляваше ни най-малко.

— Страшна си, бейби, липсват ти само сърф и готин плаж, може би Бонзайският тръбопровод.

— Ех, Ед, звучи много тръбно, а и Бонзай е на Хаваите, глупчо. — След това смени тона. — Наопаки ли вдигнаха флага?

— Да. Камерите не са уловили на улицата никой, който да проявява любопитство към това. Но може да се наблюдава и от долната улица, а камерите нямат такъв обхват. Ще разберем, ако нашият приятел ми пусне съобщение в джоба довечера, докато се прибирам вкъщи.

— Как реагираха пехотинците? — попита тя.

— Интересуваха се защо го правим, но Дом не им каза нищо. Той също не знае.

— Доминик е добър шпионин — отбеляза Мери Пат.

— Ритър го харесва — спомни си Фоли, извади телеграма от чекмеджето и я подаде на жена си.

— Мамка му — каза тя, след като я прочете бързо. — Папата? Тия мръсни копелета искат да убият папата? — Мери Пат невинаги говореше като калифорнийска блондинка.

— Не разполагаме с информация, която да го потвърждава, но очакват от нас да разберем как стоят нещата.

— Изглежда ми подходяща задача за ДЪРВАРЯ. Това бе техният агент в партийния Секретариат.

— Или за КАРДИНАЛА? — поколеба се Ед.

— Още не сме влизали в контакт с него — отбеляза Мери Пат, но явно скоро щеше да им се наложи.

Те проверяваха всяка вечер апартамента му за уговорената сигнализация от светло и тъмно в дневната. Домът му се намираше близо до техния, а връзката с него бе установена като начало с листче хартия върху една от уличните лампи. Поставянето на този знак бе работа на Мери Пат. Тя винаги водеше със себе си и малкия Еди, вече десетина пъти.

— Тази работа за него ли е? — попита тя.

— Президентът иска да знае — каза съпругът й.

— Щом е така. — Само че КАРДИНАЛА беше най-важният им агент и не трябваше да рискуват с него, освен ако положението не стане наистина критично. А и той при всички случаи щеше да ги информира по своя инициатива, ако научеше нещо такова. — Ще се въздържаме, докато Ритър не каже обратното.

— Съгласен съм — предаде се Ед Фоли. Щом Мери Пат смяташе, че трябва да са предпазливи, следователно имаше основание за това. В края на краищата тя бе човекът, склонен да поема повече рискове, и се забавляваше да играе на котка и мишка. Но това не означаваше, че жена му бе безразсъдна. — Засега няма да го закачаме.

— По-добре виж какъв ще е следващият ход на новия ти контакт.

— Обзалагам се, че те сърбят ръцете, маце. Искаш ли да се запознаеш с посланика?

— Май, че е крайно време — съгласи се тя.

— Е, успокои ли се след вчерашните вълнения? — попита Райън, който за първи път беше изпреварил британския си колега.

— Да, така ми се струва.

— Ако ще се почувстваш по-добре, ще ти призная, че още не съм се срещал с президента. И не горя от желание. Като историята на Марк Твен за оня тип, който се намазал с катран и се овъргалял в перушина и после признал, че ако нещата не опирали до честта да го направи, е щял да си го спести.

Хардинг успя да се засмее.

— Точно така, Джак. На човек малко му се подгъват коленете.

— Толкова ли е желязна, колкото твърдят?

— Не мисля, че бих пожелал да играя ръгби срещу пея. Много е интелигентна. Не й убягва нищо и задава дяволски умни въпроси.

— Е, плащат ни, за да им отговаряме, Саймън — посочи Райън.

Беше глупаво да се страхуват от хора, които също си вършеха работата и които се нуждаеха от надеждна информация, за да я вършат добре.

— На нея също, Джак. Тя трябва да отговаря на въпроси в парламента.

— За неща от тоя род? — изненада се Джак.

— Не, не точно. Понякога обсъждат подобни теми с опозицията, но при строги правила.

— Не се ли страхувате от изтичане на информация? — попита Джак.

В Америка имаше отделни комисии в Конгреса, чиито членове получаваха подробни инструкции какво могат и какво не могат да говорят. ЦРУ се страхуваше от изтичане на информация — това в края на краищата бяха политици, — но досега не бе чувал някой от Капитолия да се е изпуснал. Пролуките по-често се отваряха в самото Управление, и то на Седмия етаж… или в Западното крило на Белия дом. Това не означаваше, че ЦРУ се примирява, добре поне, че в повечето случаи изтичането на информация се наказваше, а често ставаше дума за дезинформация с политическа цел. Вероятно и тук нещата стояха по същия начин, още повече, че местните медии действаха под контрол, от който „Ню Йорк Таймс“ би изпаднал в необуздана ярост.