Том Клэнси - Червеният заек

„Ще му осигурим б[илет] за първа класа на Пан Ам — отвърна съпругът й бързо, доколкото можеше да движи бързо пръстите си — и след това се изпарява.“

„Ти си лош“ — отговори Мери Патриша с гърления звук на сподавен кикот. Тя обаче знаеше, че той е прав. Ако тоя тип искаше да си играе на шпионин, щеше да е по-мъдро да си чупи задника от СССР и да го паркира доживот в света на Дисни, след като му измъкнат информацията. Един руснак можеше да получи световъртеж в това вълшебно царство, да не говорим за новооткрития увеселителен център в ЕПКОТ. Веднъж, след като излезе от Космическата планина, Ед се пошегува, че ЦРУ трябва да наеме парка за един ден и да доведе в него цялото съветско Политбюро, да ги остави да опитат всички атракции, а на излизане да им каже: „Ето така се забавляват американците. За съжаление не можем да ви покажем нещата, които правим, когато сме сериозни.“ Ако и това не им изкараше акъла, нищо друго не би могло. Но семейство Фоли бяха сигурни, че щяха да пукнат от страх. Дори онези от тях, които имаха достъп до всичко, което КГБ крадеше от Главния враг, дори те бяха тесногръди и селяндури. До голяма степен те вярваха на пропагандата, защото нямаше с какво да я съпоставят, защото самите те бяха жертви на собствената си система, подобно на бедните мужици, които караха раздрънканите камиони.

Но семейство Фоли не живееха в света на фантазиите.

„Значи щ[е] нап[равим] каквото иска, а после?“ — попита тя.

„Стъпка по стъпка“ — отговори той, а тя му кимна в тъмнината. Беше същото като да родиш бебе. Не биваше да прибързваш, освен ако не желаеш да родиш недоносче. Това подсказа на Мери Пат, че мъжът й не беше тъпак, което бе възнаградено с целувка.

Зайцев не сподели нищо с жена си. За него в този момент дори половин литър водка не беше достатъчен, за да заспи. Беше отправил искането. Още утре щеше да разбере дали си има работа с човек, който може да му помогне. Това, което поиска, не беше много разумно, но не разполагаше нито с време, нито с гаранции за сигурността си, за да проявява разум. Единственото сигурно нещо беше, че дори КГБ не е в състояние да инсценира това, което бе поискал. Без съмнение те можеха да накарат румънците, поляците или някоя друга социалистическа страна да го направи, но не и американците. Дори за КГБ имаше невъзможни неща.

Оставаше му да чака, а сънят така и не идваше. Утре нямаше да е особено приветлив. Усещаше махмурлука, който го налягаше като земетресение, изригващо от черепа му.

— Как мина, Саймън? — попита Райън.

— Можеше да е и по-зле. Премиерката не ми отряза главата. Казах и какво знаем, а Базил ме подкрепи. Иска още информация. Каза го в мое присъствие.

— Не се учудвам. Да си чувал за президент, който да не иска повече информация, приятел?

— Напоследък — не — призна Хардинг.

Райън усети стреса, който още не бе напуснал неговия колега. Бе дяволски сигурен, че няма да мине без опра в кръчмата, преди да се прибере вкъщи. Британският аналитик напълни лулата си, запали я и дръпна силно.

— Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че и в Ленгли не знаят повече.

— Разбрах. Тя попита и Базил я осведоми за това. Явно беше говорил с твоя шеф съдия Мур, преди да се срещнем с нея.

— Значи ние всички сме невежи.

— Много успокоително, няма що — изсумтя Саймън.

Отдавна бе станало време да си тръгват. Райън изчака, за да чуе какво ще каже Саймън за разговора на „Даунинг Стрийт“ 10, тъй като една от целите на пребиваването му в Лондон беше да събира информация за британците. Те го знаеха, тъй като това бе игра, която всички играеха. Погледна часовника си.

— Време е да тръгвам към къщи. До утре.

— Наспи се добре — каза Хардинг, докато Райън отиваше към вратата. Джак основателно подозираше, че Хардинг няма да може да спи добре. Тъй като британският му колега беше чиновник средна ръка, днешният стрес му дойде в повече. „Но — помисли си той, след като излезе на улицата — такъв е животът в големия град.“

— Какво каза на твоите хора, Боб? — попита съдия Мур.

— Това, което ми предаде, Артър. Че президентът иска да знае. Засега нямам обратна връзка. Кажи на шефа да бъде търпелив.

— Казах му го, но не остана особено доволен — отвърна шефът на ЦРУ.

— Е, съдия, не мога да накарам дъжда да не вали. Нямаме власт върху много от нещата и едно от тях е времето. Той е голямо момче и трябва да е наясно с това, не мислиш ли?

— Да, Робърт, но той обича да получава онова, което иска. Притеснява се за Негово светейшество, след като той вече разрови мравуняка.