Том Клэнси - Червеният заек

Истинска риба, каза си Фоли. Вероятно голяма риба. Иван искаше нещо много съществено. Който и да е той, не беше глупак. Нямаше да е лесно да изпълни искането му, но ще опита. Това означаваше просто да накара сержанта артилерист да се ядоса, при това видимо да прояви гнева си, тъй като посолството постоянно се наблюдаваше. Едно подобно нещо не трябваше да изглежда обичайно или преднамерено, но и не изискваше актьорско майсторство, достойно за Оскар. Беше сигурен, че морските пехотинци ще се справят. След това усети ръката на Мери Пат в неговата.

— Здравей, скъпа — каза той за микрофоните.

— Здрасти, Ед — ръката й се пъхна в неговата.

„Този приятел е ис[тински]“ — каза му с жестове.

Той отвърна с кимване.

„У[тре] сут[ринта]“ — попита тя и получи в отговор ново кимване.

— Скъпа, трябва да се върна в посолството, забравих нещо на бюрото си, мамка му.

— Добре, но не закъснявай. Вечерята е почти готова, пържоли, картофи и царевица.

— Звучи вкусно — съгласи се той. — Не повече от половин час.

— Добре, бягай.

— Къде са ключовете на колата?

— В кухнята.

И двамата се отправиха натам.

— Без целувка ли ще ме пуснеш? — попита той с възможно най-умилкващия се глас.

— В никакъв случай — отговори тя закачливо.

— Нещо интересно днес?

— Не, само онова момче Принс от „Таймс“.

— Той е шушумига.

— И още как. Доскоро, скъпа.

Фоли излезе. Махна на постовия, като направи гримаса на досада за театрален ефект. Той сигурно щеше да отбележи излизането му, можеше дори да се обади някъде, а при късмет отиването му до посолството щеше да бъде регистрарано от момчетата в апартамента на Второ главно управление, които ще решат, че Ед Фоли се е прецакал и е забравил нещо на бюрото си. Напомни си на връщане да сложи върху предната седалка на мерцедеса някакъв плик. Шпионите печелеха парите си най-вече като запомняха всичко и не забравяха нищо.

В този час на деня до посолството се стигаше по-бързо с кола, отколкото с метрото, а това се вместваше изцяло в работния му график. След няколко минути той мина през външната врата на посолството покрай охраната от морски пехотинци и се качи до кабинета си. Там вдигна телефонната слушалка и докато набираше номера, взе голям хартиен плик и пъхна в него вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

— Да, Ед?

Гласът беше на Доминик Корсо, един от агентите на Фоли. По-възрастен от своя шеф, Корсо имаше прикритие като търговски аташе. Работеше в Москва от три години и се разбираше добре с главния агент. Беше нюйоркчанин, родом от околностите на Ричмънд, Стейтън Айлънд, син на детектив от полицията на Ню Йорк. Приличаше на истински италианец, какъвто си беше, но доста по-умен, отколкото представителите на неговата етническа общност биха признали. Корсо имаше лукавите кафяви очи на стара лисица, но прикриваше своята интелигентност.

— Имам нужда от теб.

— За какво става дума?

Фоли го осведоми.

— Сериозно ли говориш? — попита той не по най-обичайния начин.

— Да.

— Добре, ще предам на сержанта. Сигурно ще поиска да знае защо.

Сержант Том Дрейк, началник на охраната от морски пехотинци в посолството, знаеше за кого работи Корсо.

— Кажи му, че е шега, но важна.

— Добре — отговори Корсо. — Нещо, което трябва да знам?

— Засега нищо.

Корсо примигна. „Добре, щом шефът не иска да сподели с него някаква информация, значи е деликатна, което не беше необичайно все пак“ — помисли си Корсо. В ЦРУ често човек не знаеше с какво се занимават другите от екипа му. Той не познаваше добре Фоли, но знаеше достатъчно, за да изпитва към него уважение.

— Добре, ще го потърся веднага.

— Благодаря, Дом.

— Как се чувства хлапето в Москва? — попита агентът своя шеф на излизане от вратата.

— Свиква. Ще се почувства по-добре, като се научи да се пързаля. Наистина си пада по хокея.

— Е, попаднал е на подходящото място.

— Вярно е — Фоли си събра нещата и се изправи. — Хайде да свършим тази работа, Дом.

— Веднага, Ед. До утре.

Ако има нещо постоянно в света на шпионажа, това е липсата на сън за играчите. Дължи се на стреса, който е техен неизменен спътник. Когато Ед и Мери Пат не ги хващаше сън, поне можеха да си говорят с жестове в леглото.

„Той е ист[ински], ма[це]“ — каза Фоли на жена си под завивките.

„Д[а] — съгласи се тя. — До [сега] май не с[ме] имали чо[век] от вът[решността]?“

„Вяр[но]“ — отвърна той.

„В Ле[нгли] ще паднат.“