Том Клэнси - Червеният заек

Александров дори се изчерви. Той вдигна ръка и заговори почти искрено:

— Другари, моят — нашият — приятел не си е отишъл още. Не мога да заема местото му приживе.

— Реакцията ти е напълно разбираема, Миша — отбеляза генералният секретар, използвайки умалителното му име. — Но Михаил Андреевич е тежко болен и няма да го бъде. Едно такова назначение, разбира се, трябва да се одобри от Централния комитет като цяло.

Всеки знаеше, че това беше чиста формалност. Брежнев фактически даде благословията си за издигането на Александров, а той тъкмо от това се нуждаеше.

— Благодаря, другарю генерален секретар.

Сега вече Александров щеше да гледа празния стол вляво от Брежнев спокойно, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще седне на него официално. Когато Суслов умреше, той щеше да рони сълзи заедно с останалите. А и едва ли Михаил Андреевич щеше да разбере. Неговият най-сериозен проблем в момента беше как ще се изправи пред смъртта — една от най-големите мистерии на живота, и какво го очаква в отвъдното. Това бе проблем, пред който всеки от присъстващите щеше да се изправи рано или късно, но за повечето бе достатъчно далечен, така че можеха да си позволят да го пропуснат… засега.

Юрий Андропов си мислеше, че в това се състои една от разликите между тях и папата, който скоро щеше да умре от ръцете им.

Заседанието приключи точно в четири следобед. Присъстващите се разделиха, както обикновено с приятелски думи и ръкостискания, преди всеки да поеме по пътя си. Андропов се отправи с полковник Рождественски към изхода. Много скоро той щеше да си тръгва последен, както се полагаше на един генерален секретар.

— Другарю председател, може ли да ме изчакате минутка — попита Рождественски и тръгна към тоалетната. Минута и половина по-късно излезе с по-спокойна походка.

— Справи се отлично, Алексей — каза му Андропов и двамата заслизаха по стълбите вместо с асансьора. — Какво е впечатлението ти?

— Другарят Брежнев изглежда по-зле, отколкото очаквах.

— Да, така е. Не му помогна много това, че остави цигарите — Андропов бръкна в джоба на сакото си за пакета „Марлборо“. На заседанията на Политбюро вече избягваха да пушат от уважение към Леонид Илич, а на председателя на КГБ му се бе допушило много. — Какво друго?

— Мина в забележително колективен дух. Очаквах повече разногласия и спорове.

На „Дзержински“ 2 разузнавачите обсъждаха много по-разпалено, особено когато ставаше дума за оперативни планове.

Те всички са предпазливи играчи, Алексей. Хората с много власт обикновено са такива и така трябва да бъде. Но често не предприемат никакви действия, тъй като се страхуват от всичко ново и различно.

Андропов съзнаваше, че страната му се нуждае от нещо ново и различно и се питаше какви ли трудности ще трябва да преодолее, за да го постигне.

— Но, другарю председател, нашата операция…

— Това е друго нещо, полковник. Когато усетят, че са застрашени, действат. Те се страхуват от папата. И вероятно са прави. Не мислиш ли?

— Другарю председател, аз съм само един полковник. Аз служа. Не управлявам.

— Продължавай в същия дух, Алексей. Така е по-безопасно.

Андропов се настани в колата и веднага потъна в мислите си.

Един час по-късно Зайцев беше към края на работния ден и очакваше да си тръгне, когато полковник Рождественски се появи до него без предупреждение.

— Капитане, изпрати това съобщение незабавно до София — замълча за миг. — Някой друг чете ли телеграмите?

— Не, другарю полковник. Идентификационният номер означава, че трябва да минава само през мен. Заповедта за това е в другата папка.

— Добре. Ще продължиш по същия начин и занапред — каза полковникът и му подаде бланката.

— На вашите заповеди, другарю полковник.

Зайцев не го изчака да излезе и се захвана с шифроването, тъй като времето до края на работния ден едвам щеше да му стигне.

СВРЪХСЕКРЕТНО

НЕЗАБАВНО И СПЕШНО

ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА, МОСКВА

ДО: РЕЗИДЕНТА, СОФИЯ

ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666

ОПЕРАЦИЯТА ОДОБРЕНА. СЛЕДВАЩАТА СТЪПКА ОЧАКВАНО ОДОБРЕНИЕ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПОЛИТБЮРО. ПРОДЪЛЖАВАЙ ПОДГОТОВКАТА НА ОПЕРАЦИЯТА.

Зайцев изчака да изтече по телекса, след това изпрати по куриер копието до най-горния етаж. После си тръгна, вървейки по-бързо от обикновено. На улицата извади пакета с цигари, за да запали една, преди да се качи на ескалатора в метрото. Погледна висящия от тавана часовник. Явно беше бързал повече от необходимото. Пропусна влака, отваряйки пакета с цигари като извинение, в случай че някой го наблюдаваше, макар че ако беше така, вече можеше да смята себе си за мъртъв. От тази мисъл ръцете му се разтрепериха, но беше късно. Следващият влак пристигна точно навреме и той се качи във вагона, смесвайки се с петнайсетина други трудещи се…