Том Клэнси - Червеният заек

„Жес[ток] удар“ — каза мъжът й. В дъното на Девета база, два пъти аут, пълно поражение, а питчърът мята фалцово право над „Мейн Стрийт“ и той за малко пропуска удара. — „Ако не прецакаме работата“ — напомни си Фоли.

„Искаш ли да се вкл[юча]?“ — попита тя.

„Да изчакаме.“

Наместо отговор получи въздишка, която означаваше: „Да, знам.“ Дори за тях търпението беше труднопоносимо. Фоли виждаше много ясно фалцираната топка, която прелиташе над центъра на полето на височината на стадиона, а играчът от „Луисвил Слагърс“ стискаше здраво бейзболната бухалка с очи, вкопчени в топката така, че можеше да различи шевовете, които се въртяха, докато тя приближаваше. И изведнъж топката се отклони от полето и се заби на майната си. Щеше да покаже на Реджи Джаксън кой удря най-добре на игрището.

Ако не прецака работата, помисли си отново. Но Ед Фоли вече имаше опит. В Техеран той беше успял да вербува агент сред привържениците на ислямската революция и бе единственият оперативен служител в района, който беше наясно колко зле му се пише на шаха. Информацията, която предаваше в Ленгли, стана причина да изгрее звездата му и да се превърне в любимеца на Ритър.

Сега отново му се отваряше възможност да проникне надълбоко.

В Ленгли МЕРКУРИЙ беше мястото, за което всички трепереха — всички знаеха, че и един служител да попадне под контрола на чуждо разузнаване, можеше да рухне цялата постройка. Затова минаваха през детектора на лъжата два пъти годишно. Проверяваха ги най-добрите експерти на ЦРУ. Ако оперативен агент или аналитик се издънеше, това можеше да изгори агентурна мрежа или операция, но информатор в МЕРКУРИЙ беше като да оставиш агентка на КГБ на Пето авеню да се разпорежда без ограничения с кредитна карта „Американ Експрес“. Тя можеше да си купи каквото душата й пожелае. И мамка му, КГБ би платил милиони в зелено да притежава такъв източник. Това щеше да издои руската хазна, но пък щяха да си купят едно от изящните яйца на Фаберже, притежание на Николай Втори. Всеки знаеше, че в КГБ имат отдел, съответстващ на МЕРКУРИЙ, но никоя разузнавателна служба не бе успявала досега да хване руснак от там.

Фоли се чудеше как ли изглежда. В Ленгли беше огромно помещение с размерите на паркинг, без преградни стени, за да може всеки да наблюдава всеки. Разполагаха със седем хранилища с касети с формата на барабан, които носеха имената на седемте джуджета. Разполагаха също с телевизионни камери, да не би някой откачен да се опита да се промъкне, макар че със сигурност щеше да загине на място от самострелящите устройства, които се задействаха безотказно и без предупреждение. Само главните компютри, включително най-бързият и най-мощният, създаден от „Крей Рисърч“, знаеха в кое хранилище какви данни има. Мерките за сигурност бяха невероятни, многостепенни и проверявани всеки ден, а нищо чудно и на всеки час. Работещите там понякога ги проследяваха до дома им след работа. Това се правеше от агенти на ФБР, които бяха много печени в тая работа. Сигурно хората, които работеха в МЕРКУРИЙ, се чувстваха потиснати, но дори някой от тях да се бе оплакал, тази информация не бе стигнала до Ед Фоли. Морските пехотинци тичаха всеки ден по три километра, след което ги преглеждаха, а служителите на ЦРУ трябваше да понасят параноята на институцията — просто такива бяха правилата. Детекторът беше особено гадно нещо и в Управлението дори работеха психиатри, за да обучават хората как да пазят самообладание. Той беше минал такова обучение, жена му също. И въпреки това ЦРУ ги проверяваше веднъж годишно, дали за да изпита тяхната лоялност, или да се увери, че не са забравили нищо от наученото, дявол знаеше.

Дали и в КГБ имаха същата практика? Трябваше да са луди, ако не го правеха. Той обаче не знаеше дали въобще имат детектор. Толкова много неща за КГБ не знаеха. В Ленгли често разчитаха на тъпи предположения. Някои хора настояваха, че след като ние правим това, значи и те го правят, което беше пълна глупост. Ед Фоли знаеше, че е пълен абсурд двама души или две държани да правят нещо по един и същи начин, поради което беше един от най-добрите в този откачен бизнес. Никога не спираше да се оглежда. Никога не вършеше нещо два пъти, освен ако не искаше да създаде грешно впечатление, особено пред руснаците, които вероятно (всъщност съвсем сигурно) страдаха от същата бюрократична болест, от която страдаха в ЦРУ.

„А[ми] ако този п[риятел] поиска да го из[мъкнем] навън?“ — попита Мери Пат.