Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Година по-рано те бяха работили на няколко мили от същото това място и почти щяха да се нанижат върху кораб от типа „Либърти“, потопен около 1942 година от немска подводница. Корпусът му стърчеше под ъгъл, подпрян от огромен овален къс скала. Разминалото се на косъм сблъскване със сигурност щеше да бъде фатално и беше научило двамата мъже да бъдат внимателни.

— Окей, защото започват да ме измъчват тежки спомени. Право напред, пръснати като ветрило. Още сто и петдесет метра до дъното.

— Точно така.

— Хм. Има едно голямо парче, дълго около десет метра, може би два и половина — три широко, на единадесет часа по курса, триста метра от нас. Ще се заемем първо с него.

— Малко наляво, включи светлините!

Миг след това половин дузина мощни прожектори за близко действие обвиха подводницата в глобус от светлина. Тя не проникваше на повече от десет метра във водата, която поглъщаше енергията й.

— Ето го дъното, господин Джонсън, точно където казахте, че е — посочи Оувъртън. Спря принудителното потапяне и провери за подемна сила. Почти никаква, добре! — Това течение ще озори акумулаторите.

— Колко е силно?

— Възел и половина, по-вероятно два — зависи от релефа на дъното. Също като миналата година. Мисля, че ще можем да се задържим час, най-много час и половина.

Джонсън се съгласи. Океанографите продължаваха да си блъскат главите над това дълбоко течение, което променяше от време на време посоката си без очевидна закономерност. Странно! Но в океана съществуваха много странни неща и Джонсън беше получил океанографската си степен, за да изясни някои от тия гадости. Изтощителна работа. Да си на три мили под повърхността не беше работа, не и за Джонсън.

— Виждам нещо да блести на дъното точно пред нас. Да го грабна ли?

— Ако можеш.

Все още не можеха да видят предмета на нито един от трите телевизионни монитора, които обхващаха района пред тях на четиридесет и пет градуса вляво и вдясно от носа.

— Окей! — Оувъртън постави дясната си ръка върху приборите за управление на механичната ръка. В това беше най-добър.

— Можеш ли да видиш какво е? — попита Джонсън, играейки си с телевизионната система.

— Някакъв инструмент. Можете ли да загасите първия прожектор, сър? Заслепява ме.

— Момент — приведе се напред Джонсън, за да достигне ключа. Първият прожектор осигуряваше осветление за носовата камера, която веднага угасна.

— Окей, бебче, сега да те задържим неподвижна… — Лявата ръка на старшина-механика затанцува по приборите за дистанционно управление на витлото, а дясната беше пъхната в ръкавицата на механичната ръка. Той единствен можеше да види целта и дясната му ръка направи бързо движение.

— Пипнах те! — извика той. Механичната ръка хвана циферблата на дълбокомера, който един водолаз беше закрепил с магнит към носа на „Сий Клиф“, преди да тръгнат от „Остин“. — Можете пак да запалите прожектора, сър.

Джонсън го включи и Оувъртън приближи улова си към камерата на носа.

— Можеш ли да разбереш какво е?

— Прилича на дълбокомер. Но не е от нашите — отбеляза Джонсън. — Можете ли да го познаете, капитане?

— Да — потвърди незабавно Каганович и изпусна дълга въздишка, опитвайки се да си придаде нещастен вид. — Наш е. Не мога да разчета номера, но е съветски.

— Пусни го в кошницата, Джес — нареди Джонсън.

— Слушам. — Направи няколко маневри с механичната ръка, постави циферблата в кошницата, заварена към носа на подводницата, и прибра ръката обратно в гнездото й. — Вдигнахме пясък. Я да се дръпнем малко нагоре.

С приближаването на „Сий Клиф“ до дъното раздвижената от витлото вода беше разбъркала финия алувиален пясък. Оувъртън повиши оборотите и те се изкачиха на петнадесет метра над дъното.

— Така е по-добре. Виждаш ли к’во прави течението, господин Джонсън? Точно два възела. Ще ни съкрати времето за престой на дъното. — Подводното течение отнасяше доста бързо облака пясък наляво от тях. — Къде е голямата ни цел?

— Право напред, сто метра. Давай да я видим отблизо.

— Слушам. Тръгвам напред… Тук има нещо, прилича на касапски нож. Трябва ли ни?

— Не, продължавай.

— Окей, разстояние?

— Шестдесет метра. Трябва вече да я видим.

Двамата офицери видяха предмета на телевизионния екран едновременно с Оувъртън. Първоначалният му спектрален образ избледня като послеобраз в очите на човек. След тона се появи отново.

Оувъртън реагира пръв.

— По дяволите!

Предметът беше дълъг над девет метра и изглеждаше идеално кръгъл. Приближиха се към него откъм задната му част и видяха главния кръг и вътре в него още четири по-малки конуса, които стърчаха с около тридесет сантиметра.