Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Операцията в метрото бе грижливо подготвена. Поне стотина служители на Второ главно управление се намираха в този район — по-голямата част в цивилно облекло, подобно на обикновените московчани, а някои изглеждаха като работници в подземната железница. Тези „работници“ се намираха до „черни“, секретни телефонни апарати, инсталирани при защитните табла на електрозахранването, на всяка станция на метрото. Следователят и арестуваният куриер пътуваха насам-натам по червената и зелената линия, надявайки се да срещнат добре облечена жена във вносно палто. Всекидневно метрото превозва милиони хора, но офицерите от контраразузнаването не се съмняваха в успеха — за тях работеше времето, освен това те познаваха една от чертите в характера на тази жена: тя търсеше приключения. Беше напълно възможно да й липсва вътрешна дисциплина и тя да не е в състояние да отдели своето ежедневие от изпълнението на тайните задачи. Такова нещо нерядко се случваше в миналото. Руските контраразузнавачи споделяха мнението на своите колеги от всички тайни служби в света, които считат, че хората, които се занимават с шпионска дейност, имат сериозни недостатъци в характера си. Независимо от присъщата им хитрост такива предатели рано или късно сами пристъпват към собственото си унищожение.

И служителите от ВГУ се оказаха прави, поне в дадения случай. Светлана излезе на перона на станцията на метрото с един вързоп, увит в кафява хартия. Куриерът я позна отначало по прическата — най-обикновена, — обаче тя се отличаваше по нещо неуловимо в начина да си държи главата, което го накара да вдигне ръка, за да посочи с пръст жената, но ръката бе свалена със сила. Тя се обърна и полковникът видя лицето й. Той веднага забеляза, че жената изглежда спокойна и уверена в себе си, с което изпъкваше сред останалите московчани, проявяващи към всичко мрачната апатия, свойствена на жителите на този град. Тя веднага му направи впечатление на жизнерадостна жена, устремена към насладите на живота. Нищо, помисли си следователят, това скоро ще премине.

Той произнесе няколко думи пред миниатюрен радиопредавател и когато Светлана влезе във вагона на следващия влак, вече я съпровождаше служител на Второ управление с мъничка слушалка в ухото, подобна на слухов апарат за глухи. На станцията, от която тя току-що бе заминала, се задействаха офицерите при „черните“ телефони — те предупредиха агентите, намиращи се на другите спирки по тази линия. Когато Светлана слезе от вагона, цял отбор преследвачи тръгна по петите й, като я придружи по ескалатора и на улицата. Там я очакваше автомобил и към външното наблюдение се включи нова група контраразузнавачи. Поне двама агенти поддържаха постоянно визуален контакт с нея, а тези, които я следваха отблизо, непрекъснато се сменяха, като групата, водеща проследяването, непрекъснато растеше. Най-накрая тя ги заведе в сградата на Госплан на булевард „Маркс“ срещу хотел „Москва“. Жената дори не подозираше, че я следят. Тя вървеше спокойно, без да се оглежда, без да дава признаци, че се страхува от нещо. Само след половин час бяха проявени около двадесет снимки на Светлана, които показаха на арестувания куриер, и той без никакво колебание я разпозна.

След това процедурата стана по-внимателна. Дежурният в стаята на входа назова пред служител от КГБ нейното фамилно име. Офицерът го предупреди за необходимостта да запази всичко в пълна тайна. След като разполагаха с тези данни, контраразузнавачите още преди обяд установиха нейната самоличност и следователят, който водеше делото, с ужас узна, че Светлана Ванеева е дъщеря на един от високопоставените членове на ЦК. Това можеше да доведе до усложнения. Полковникът тутакси събра нови снимки, отново разпита арестувания, но куриерът безпогрешно позна Светлана сред снимките на шест подобни жени. Член на семейството на толкова висш партиен функционер — беше по-добре да не се занимава с подобно нещо. Но тя бе разпозната без абсолютно никакво съмнение и се подозираше в измяна на родината, при това свързана с едно толкова важно разследване. Полковник Ватутин се отправи към началника на управлението, за да се посъветва с него.

По-нататък бяха предприети внимателни действия. Макар че на Запад КГБ се счита за всесилно, в действителност то винаги се подчинява на партийния апарат; дори за КГБ бе необходимо разрешение, за да арестува член на семейството на високопоставен служител. Началникът на Второ главно управление се качи на по-горния етаж при председателя на КГБ. След половин час той се върна в кабинета си.