Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Двата БТР-60 стигнаха границата в полунощ. По-нататъшното придвижване беше по-просто. Пътят, водещ навътре в Пакистан, се охраняваше от афганистански бойци. Водачите на бронетранспортьорите увеличиха скоростта и даже изпитваха удоволствие от управлението на мощните машини. След още три часа те влязоха в Мирам-Шах. Стрелеца първи слезе от бронетранспортьора, за да наблюдава как ще изнесат руския капитан и ранените муджахидини.

Емилио Ортис вече го очакваше с ябълков сок. Виждайки, че Стрелеца води руски офицер, той ахна от удивление.

— Приятелю, кого сте ми докарали този път?

— Той е тежко ранен, но ето кой е. — И Стрелеца предаде на служителя от ЦРУ един от пагоните на капитана и куфарчето, което бе прикачено с верига за ръката му. — Вижте какво носеше.

— Дяволите да го вземат! — изговори Ортис неясно на английски. Той видя засъхналата кръв около устата на руския офицер и разбра, че физическото състояние на пленения внушава сериозни опасения за живота му, но… какъв улов? Измина още една минута и докато придружаваше капитана, когото носеха към полевата болница, на служителя от ЦРУ му дойде наум въпроса: „Какво, по дяволите, трябва да направим сега с него?“

Персоналът на френската болница се състоеше, общо взето, от френски медицински работници, сред които имаше и няколко италианци и шведи. Ортис познаваше мнозина и подозираше, че някои от тях редовно информират DGSE — френското външно разузнаване. Но, разбира се, главното бе, че бяха отлични лекари и медицински сестри. Афганистанците също го знаеха и ги защищаваха, сякаш са пророци на самия Аллах. Хирургът, който правеше операции след предварителната обработка на ранените, сложи трети поред руския офицер на операционната маса. Една медицинска сестра му помагаше, а Стрелеца излезе, като остави Абдул да следи как протичат нещата. Той не бе докарал руския офицер от толкова далече, за да позволи в края на краищата да бъде умъртвен на операционната маса. Двамата с Ортис отидоха настрана, за да поговорят.

— Чух за това, което е станало в Газни — каза служителят на ЦРУ.

— Такава е била волята на Аллаха. Що се отнася до руснака — загубил е наскоро сина си. Не можах да го убия. Може би в този ден нямах повече сили да убивам. — Стрелеца въздъхна тежко. — Ще ви бъде ли от полза този руснак?

— Документите в куфарчето му са много важни. — Ортис бе прелистил вече секретните материали. — Приятелю мой, ти дори и не подозираш какво си успял да направиш. А сега да поговорим за изминалите две седмици.

Стрелеца направи подробен отчет на събитията през последните две седмици, като разказът му свърши едва призори. Той извади дневника си и водейки се по него, описа всичко, което се бе случило, като замълчаваше само, докато Ортис сменяше касетата на магнетофона.

— Значи сте видели един лъч светлина на небето, така ли?

— Да, той ми се стори много странен — отвърна Стрелеца, като си потри очите.

— Офицерът, когото докарахте тук, е отивал със самолета към същото място, откъдето се е показал лъчът. Ето една груба скица.

— Къде е това точно. Какво представлява?

— Не знам, но се намира само на сто километра от афганистанската граница. Мога да ти го покажа на картата. Колко време се каниш да останеш в Пакистан?

— Вероятно една седмица — отговори Стрелеца.

— Трябва да съобщя за всичко на моето началство. Не е изключено да поискат да се срещнат с тебе. Приятелю мой, ти заслужи много щедра награда. Състави списък на всичко, от което имаш нужда, и не се притеснявай, ако е голям.

— А какво ще стане с руснака?

— Ще го разпитаме, разбира се. Ако оцелее.

Куриерът вървеше по „Лазовска“, очаквайки среща с човека, на когото трябваше да предаде касетката, и изпитваше най-противоречиви чувства. Той наистина бе повярвал на следователя и през втората половина на деня взе парче тебешир и сложи съответните знаци на съответните места. Знаеше, че е закъснял с пет часа, обаче се надяваше, че неговият оперативен ръководител ще си обясни закъснението му с това, че е искал да се скрие от проследяването. Агентът-свръзка не измами офицера от КГБ, който го разпитва, и не отбеляза знак за тревога — вместо това той постави белег, означаващ „всичко е наред“. Не, куриерът играеше прекалено опасна игра и не можеше да рискува да предупреди служителя от ЦРУ, че работи под контрола на контраразузнаването. Сега той вървеше по тротоара, надявайки се, че неговият ръководител ще се мерне на договорената тайна среща.