Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Какво става?

— Твоят „Далас“ трябва да се пребазира с пълна скорост във Фаслейн. Там ще те посрещнат. Ето всичко, което ми е известно, заповедта идва от Управлението на командващия морските операции и пристигна чрез командващия подводните сили на Атлантическия флот само за тридесет секунди. — Никакви други обяснения не се изискваха от Уилямсън. Нямаше съмнение: предстоеше да се изпълни някаква сложна и опасна задача. На „Далас“ често се налагаше да изпълнява такива поръчения. Наистина подобни заповеди постъпваха до Манкузо, но в края на краищата той олицетворяваше „Далас“.

— Моята хидролокационна група е все още с доста оредял състав — каза капитанът. — Имам добри млади матроси, ала шефът на групата се намира в болница. Ако задачата е особено опасна…

— От кого имаш нужда? — попита Уилямсън и Манкузо му отговори. — Добре, сега ще се заема с това. Ще са ти нужни пет денонощия до Шотландия, а през това време аз ще измисля нещо. Карай подводницата с пълен ход, Барт.

— Разбрано. — Манкузо излезе от кабинета. Той щеше да получи подробности за операцията след пристигането си във Фаслейн.

— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца.

Капитанът беше по-добре. В течение на предишните два дни той не се съмняваше, че ще умре. Сега се появи слаба надежда. Напразна или не — това бе отделен въпрос, — ала по-рано нямаше и искрица надежда за живот. Чуркин се чудеше дали може да има бъдеще в положението му и не следва ли да се страхува именно от неизвестността. Страх. Той съвсем бе забравил за него. Само за съвсем кратък период от време на два пъти бе погледнал смъртта право в очите. Един път това стана в горящия самолет, който се разби на земята — тогава разбра, че е настъпил моментът на смъртта; после той се изтръгна от нейните обятия, но видя как над него се наведе един афганистански бандит с нож в ръка. Смъртта отново се появи и пак изчезна. Защо? Този бандит, афганистанец със странен поглед, едновременно жесток и мек, безжалостен и пълен със състрадание, му остави живота. Защо? Сега Чуркин имаше както сили, така и време, за да зададе този въпрос, ала той не му отговаряше.

Чуркин чувстваше, че го возят на нещо, че лежи на някаква стоманена повърхност. Не беше ли в каросерията на камион. Не, над главата му имаше някакъв плосък покрив, също направен от стомана. Къде съм, питаше се той. Навън, изглежда, беше тъмно. През амбразурата не се виждаше светлина — да, разбира се, той се намираше в бронетранспортьор. Как е попаднала тази бронирана кола в ръцете на бандитите? Къде са успели…

Караха го към Пакистан. Там щяха да го предадат… на американците. И едва възникнала, надеждата отново се превърна в отчаяние.

Що се отнася до самия Стрелец, той се чувстваше превъзходно. Неговата група се срещна с друга, отправила се към Пакистан с две съветски бронирани коли за пехотата БТР-60 и срещналите ги муджахидини с радост се съгласиха да натоварят на бетеерите ранените от неговата група. Стрелеца беше добре известен сред партизаните и да имат в състава на отряда ракетчик с американските стингъри за защита от въздушно нападение — покажат ли се ненадейно руски вертолети — никак не беше лошо. Наистина не съществуваха големи опасения от руско нападение. Нощите бяха станали дълги, времето рязко се влоши и муджахидините се движеха със скорост петнадесет километра в час по равнинна местност и само тук-там се натъкваха на скали и камъни. След един час те щяха да достигнат границата, а този участък бе зает от муджахидините. Партизаните започнаха да се успокояват. Скоро щяха да могат да прекарат една седмица в относителна безопасност, а американците, както винаги, щедро да им заплатят за докараните съветски прибори и документи. Този път се бяха сдобили с прибори за нощно виждане, от които се ползваше водачът на БТР-60, тъй като се придвижваше нощем по планински пътища. За тази апаратура муджахидините можеха да получат от американците ракети, мини, няколко картечници и лекарства.

За афганистанските партизани събитията се развиваха благоприятно. Говореше се дори, че руснаците могат да вземат решение за изтегляне на войските. Сега те вече не се стремяха към водене на наземни бойни действия срещу муджахидините. Руснаците използваха своите пехотни части само за установяване контакт с афганистанците, после въвеждаха артилерия и извикваха авиация за въздушна подкрепа. Ако не се считат няколко особено отчаяни групи от руски десантчици и поделения на Спецназ, които предизвикваха страх и омраза сред афганистанците, муджахидините считаха, че са съумели да достигнат морално превъзходство на бойното поле, което се обясняваше, разбира се, с борбата им за святото дело. Някои афганистански командири даже вече претендираха за военна победа над руснаците и тези чувства се предаваха на редовите воини. В края на краищата те не желаеха нищо друго освен продължаване на свещената война против руснаците.