Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— А мъжът, на когото трябваше да предадете касетката, как изглеждаше?

— Не съм виждал лицето му, тоест не съм виждал цялото лице. Той винаги се държеше с ръка за дръжката и заставаше така, че да се скрие зад ръката. Понякога съм виждал част от лицето му, но не цялото. Мисля, че е чужденец, но не зная от каква националност е.

— Вие сте се срещали пет пъти и нито един път не сте видели лицето — ревна следователят и удари с юмрук по масата. — Какво, за глупак ли ме вземате?

Куриерът се присви, но после бързо продължи:

— Винаги носи очила, западно производство. Сигурен съм. Обикновено е с шапка на главата. Също така държи прегънат вестник „Известия“, винаги „Известия“. Между него и ръката му не можеш да видиш повече от една четвърт от лицето. Като знак за предаването служи едно лекичко обръщане на вестника, сякаш иска да прочете продължението на статията; после го завърта като параван пред лицето си.

— Припомнете ми как става предаването.

— Когато влакът спира, той преминава напред, като че се готви да слезе на следващата станция. Пакетът е в ръката ми и той го взема отзад, когато излизам от вагона.

— И така вие я познавате по лице, но тя не е виждала вашето лице. Той ви познава по лице, но вие не сте виждали неговото…

Точно същия начин, който се използва от куриера при получаване на пакета или касетата. Умно измислено, но защо използват един и същи метод два пъти по един и същи канал за връзка? КГБ, разбира се, също използва подобен, но този е по-сложен, особено в най-натоварените часове на московското метро, когато всички трескаво бързат и вагоните са претъпкани с хора. Следователят започна да разбира, че най-простият и най-разпространеният начин за предаване на материалите — тайникът — не се използва в този канал за връзка. Това също му се стори странно. Защото във всеки канал за връзка трябва да има поне един тайник — в противен случай КГБ може да арестува всички куриери и да ликвидира канала или може би…

Второ главно управление се опитваше вече да подходи към източника на предаваната информация, но се налагаше да действа особено внимателно — винаги съществува опасност: шпионинът (или шпионката) да се окаже сътрудник на службите за сигурност. Точно една такава длъжност би устроила шпионина повече от която и да било друга, тъй като дава достъп до всякаква информация и би му позволила да е в течение на подготвящи се контраразузнавателни операции. Това се бе случвало по-рано — разследването на едно изтичане на информация бе разтревожило шпионина, при това този факт стана известен едва няколко години след завършването на разработката. Освен това имаше и друго смущаващо обстоятелство: на единствения запазен кадър личеше изображение на диаграма, но не оригиналната, а на начертана от човешка ръка…

А не липсваха ли тайниците именно поради това, че се предават сведения, написани от ръка. Шпионинът би могъл да бъде разпознат по този начин, нали? Не е ли глупав този начин за предаване на информация…

Но в самите сведения, продължаваше да разсъждава наум следователят, няма нищо глупаво, нали? Няма, разбира се, и нищо случайно. Даже и техниката на предаването на информацията в този канал да изглежда странна, все пак в нея личи почерк на истински професионалист. Във всичко това се криеше някакъв смисъл, нещо такова, което следователят още не можеше да разгадае.

— Утре вероятно ще се повозим с вас на метрото.

Тази сутрин полковник Филитов се събуди без обичайното главоболие, разцепващо черепа му сякаш с миньорски чук. Това беше и приятно, и необикновено. Нещата, които имаше да свърши сега, малко се отличаваха от вчерашните, само — тъй като не го болеше главата — нямаше нужда да ходи до банята. Той погледна в чекмеджето на бюрото си — там в един ъгъл бе пъхнал дневника. Михаил Семьонович се надяваше, че както и следваше, ще успее днес да го унищожи. Дори бе приготвил нова тетрадка, която щеше да замени дневника след неговото изгаряне. Напоследък той бе станал свидетел на разговори, в които се споменаваха нови сведения за лазерите, а през следващата седмица при него щеше да постъпи доклад относно ракетните системи.

След като се отпусна удобно на седалката, полковникът по-внимателно от друг път започна да наблюдава пътя по обичайното трасе към службата. Въпреки ранния час на улицата имаше много камиони и един от тях скриваше известна част от бордюра, която той искаше да зърне. На това място бе отбелязан знака: „информацията е загубена“ и Михаил Семьонович не бе в състояние да го види. Той почувства раздразнение, ала това не го обезпокои прекалено, защото донесенията му рядко се губеха. Нищо страшно, реши той, мястото за сигнала „предаването премина успешно“ е тъй подбрано, че непременно ще го забележа. Полковник Филитов отново застана удобно на седалката и приближавайки се към условното място… Ето го. Той обърна глава, мъчейки се да види знака, но… знак нямаше. Странно. Да не би на мястото, закрито от камиона, да е бил сложен другият знак? Налага се да провери довечера, на връщане. През дългия период, откакто Михаил Семьонович работеше за ЦРУ, се загубиха няколко доклада, ала нито веднъж той не видя сигнала за опасност, нито пък чу по телефона непознат глас, търсещ Сергей — което означаваше „незабавно напуснете апартамента“. Явно и този път нищо не го заплашваше. Дреболия. Полковникът се успокои и започна да обмисля какво му предстоеше да свърши днес в министерството.