Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Поканиха ме. Преди това преподавах история в Анаполис. — И успях да стана известният сър Джон Райън. Впрочем едва ли името ми фигурира някъде в учебниците по физика на квантовите генератори.

— Къде сте завършили?

— Станах бакалавър в Бостънския колеж. А докторска степен получих ей там на отвъдния бряг, в Джорджтаун.

— Не ми казахте, че имате докторат — забеляза майорът.

— Това е в друга област — засмя се Джак. — Много трудно ми беше да следя това, което говорехте, обаче на мен на свой ред ще ми се наложи да обяснявам за какво става дума на… на тези хора, които водят преговори по ограничаване на въоръженията. През последните шест месеца работя в състава на делегацията и се занимавам с разузнавателните аспекти. — В отговор той чу сърдито мърморене.

— Тези хорица искат да ме лишат от работа. Готови са да се спазарят с руснаците и да отстъпят.

— Те също изпълняват своите задължения — възрази Джак. — Аз имам нужда от вашата помощ: трябва да ги убедя, че се занимавате с много важна работа.

— Руснаците я смятат за важна.

— Да, действително, нима току-що не се уверихме в това.

Бондаренко слезе от самолета и бе приятно изненадан, когато видя, че го посреща служебен автомобил от войските на ПВО. Генерал Покришкин бе позвънил в Москва и предупредил щаба за неговото пристигане. Свечеряваше се. Работният ден бе свършил и Бондаренко нареди на шофьора да го откара направо вкъщи. На другия ден щеше да напише отчет и да го представи на полковник Филитов, а по-късно може би щеше да докладва лично на министъра. Вече у дома, седейки пред чашка водка, Бондаренко си задаваше въпроса: не се ли опита генерал Покришкин да го изманипулира и да го прати за зелен хайвер, създавайки впечатление, че е постигнат успех на обекта „Ярка звезда“. Едва ли, помисли си той. Генералът наистина е извършил огромна работа, за да покаже всички достойнства на програмата и способностите на персонала, но това не можеше да бъде „показуха“. Те не можеха да фалшифицират резултатите от изпитанието и не скриваха недостатъците при разбора. Те молеха само за едно: да им бъде оказана помощ. Но Покришкин бе човек с чувство за отговорност, готов да постави, ако не напълно, то до известна степен, на карта своята кариера. Ако той градеше тук своята малка империя, то империята си заслужаваше.

Предаването на материалите бе извършено по един уникален и същевременно много прост начин. Търговската улица представляваше най-обикновена покрита алея за разходки, където се помещаваха деветдесет и три магазинчета и пет кина с неголеми екрани. Тук се намираха шест обувни магазина и три бижутерски бутика. Съобразявайки се с духа на Запада, в търговския център имаше магазин за спортни стоки с щанд, на който в изобилие се продаваха ловни пушки „Уинчестър“, модел 70 — нещо, което няма често да срещнеш в източната част на страната. Тук се помещаваха също три магазина за мъжки дрехи и седем, които търгуваха с дамско облекло. Един от последните бе прилепен до оръжеен магазин.

Това напълно устройваше собственичката на магазина „Евини листа“, тъй като там, където продаваха оръжие, беше монтирана скъпа и надеждна алармена инсталация; и като се вземе под внимание, че отделно съществуваше охрана на търговския център, тя можеше да си позволи да държи в магазина немалко модни стоки, без да изразходва прекалено много пари за застраховки. Магазинът се изправи на крака доста трудно — елегантните дрехи от Париж, Рим и Ню Йорк не намериха веднага пазар на запад от Мисисипи, с изключение може би на Тихоокеанското крайбрежие. Обаче учените, пристигнали от двете крайбрежия, които работеха тук, се придържаха към стария си начин на живот.

Ан влезе в магазина. Собственичката знаеше, че тя е добра клиентка: на нея можеше лесно да й угоди. С нейните идеални метър и седемдесет височина — тя премерваше дрехата само да види как изглежда с нея. Никога не й се налагаше да преправя каквото и да било, което опростяваше нещата, и продавачката й правеше петпроцентова отстъпка при всяка покупка. Освен че всичко прекрасно прилепваше към тялото й, Ан харчеше много пари — не по-малко от двеста долара — всеки път, когато посещаваше магазина. Тя беше добра клиентка. Собственичката не знаеше какво работи Ан, макар че с външния си вид и поведение приличаше на лекар — тъй акуратна и внимателна във всичко. Странно, но тя винаги плащаше в брой. За това получаваше допълнителна отстъпка, но нима компаниите, издаващи кредитни карти, не вземаха определен процент от стойността на продадените стоки като гаранция за разплащането. Така собственичката печелеше компенсация в размер на пет процента, дори мъничко повече. Много жалко, че не всички клиентки приличаха на Ан. Тя имаше тъмнокафяви очи и кестенява коса, която вълнообразно се спускаше по раменете, и стройна, изящна фигура. Отличаваше се с още една странна черта: изглежда, Ан никога не използваше парфюми; затова собственичката на магазина я вземаше за лекарка. Освен това тя всеки път пристигаше в магазина в тези часове на деня, когато тук имаше малко посетители, сякаш можеше сама да разполага със своето време. Явно беше така, да, на всичкото отгоре се и обличаше като доктор. Това се харесваше на собственичката на магазина. В движенията на Ан се усещаха увереност и целеустременост.