Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Лейтенантът се закашля и Бондаренко спря.

— При такъв студен въздух марлената маска на лицето може да облекчи дишането — каза Генадий. — Тя стопля мъничко въздуха, преди да го поемат гърдите. А сега изправете се и дишайте дълбоко, другарю лейтенант. Ако желаете сериозно да се грижите за безопасността на обекта, вашите хора трябва да бъдат в подходяща физическа форма. Уверявам ви, че афганистанците са страшно издръжливи. Преди две години прекарах известно време с едно поделение на спецназ 5 5 Частите със специално предназначение. — Б.пр. , което ги преследваше по половин дузина гадни върхове. Така и не ги пипнахме. — Той се въздържа да каже: „Затова пък те ни пипнаха.“ Нямаше никога да забрави тази засада…

— А вертолетът?

— Те не могат винаги да летят при лошо време, млади приятелю, а в този случай искахме да проверим дали и ние можем да воюваме в планините.

— Ами ние, разбира се, всеки ден изпращаме патрули.

Начинът, по който го каза, накара Бондаренко да се усъмни и той реши да провери.

— Какво разстояние пробягахме?

— Два километра.

— Действително височината прави нещата по-трудни. Хайде да се връщаме.

Изгревът на слънцето беше вълнуваща гледка. Огненото кълбо се показа над безименния връх и светлината му заля най-близките склонове, прогонвайки тъмнината от дълбоките ледникови долини и клисури. Проникването в обекта не е лесноосъществима цел дори и за безчовечни варвари, каквито са муджахидините, помисли си Бондаренко. Стражевите кули бяха добре разположени, като се има предвид, че пред тях се откриваше поле за обстрел на няколко километра. Охраната не използваше прожектори, съобразявайки се с удобството на гражданските лица, които живеят там — приборите за нощно виждане бяха по-добър избор и полковникът не се съмняваше, че КГБ разполага с достатъчно количество от тях. Впрочем, вдигна Бондаренко рамене, не го бяха изпратили да проверява безопасността на обекта, макар че това беше чудесен повод да подразни охраната, съставена от войници на КГБ.

— Мога ли да ви попитам как се сдобихте с този анцуг? — попита офицерът от КГБ, когато дишането му се нормализира.

— Женен ли сте, другарю лейтенант?

— Да, другарю полковник.

— Лично аз никога не питам жена си къде купува подаръците за рождения ми ден. — Бондаренко направи няколко дълбоки приклякания, за да покаже, че той все пак е по-добре физически подготвен.

— Другарю полковник, макар че изпълняваме различни задачи, и двамата служим на Съветския съюз. Аз съм млад и неопитен офицер, както вече ясно го изразихте. Едно от нещата, които ме безпокоят, е ненужното съперничество между армията и КГБ.

Бондаренко се обърна и погледна лейтенанта.

— Добре го казахте. Надявам се, че когато сложите генералски пагон, ще се придържате към тази гледна точка.

Той остави лейтенанта в караулното помещение и с енергична крачка се отправи към жилищния блок, бързайки да се прибере на топло, преди студеният вятър да е превърнал в лед капките пот по лицето му. Бондаренко влезе във входа и взе асансьора. Не го изненада, че в банята още нямаше топла вода — беше толкова рано. Полковникът трябваше да издържи един студен душ, с което прогони остатъците сънливост, после се обръсна, облече се и се отправи към стола да закуси.

Той трябваше да пристигне в министерството в девет часа, а банята с парно отделение се намираше по пътя му. С течение на времето Филитов се бе убедил, че няма нищо по-хубаво от парната баня, когато се налага да се избавиш от махмурлука и да си прочистиш мозъка. И ненапразно — той имаше предостатъчен опит. Сержантът го откара до Сандуновските бани, които се намираха до Кузнецки мост, немного далече от Кремъл. Във всеки случай това беше обичайна процедура за Филитов, защото всяка сряда сутринта той се отбиваше там. Макар че дойде твърде рано, оказа се, че не е сам в банята. Няколко други посетители, навярно също заемащи видно обществено положение, се изкачваха тежко-тежко по мраморните стъпала до първокласните кабини на първия етаж (разбира се, официалното наименование на луксозното отделение беше друго), тъй като хиляди московчани страдаха от същото заболяване, както полковникът, и прибягваха до подобни методи на лечение. Тук имаше и посетителки. Михаил Семьонович се опита да си представи как изглежда женското отделение и с какво се различава от това, което посещава той. Стори му се странно: той редовно идваше тук, откакто постъпи в министерството през 1943 година, а никога не бе надзърнал в женското отделение. Е, както и да е, вече беше прекалено стар за това.