И Романов получи своя танк, спомни си Михаил Семьонович, наблюдавайки панорамата на вечерна Москва. По време на сражението под Вязма той прикри с корпуса на този танк извадения от строя Т-34 на капитан Филитов и преграждайки пътя на връхлитащия немски T-IV, спаси живота на командира, а собственият му свърши в оранжево-червения пламък на експлозията. Алексей Илич Романов, ефрейтор от Червената армия, беше награден за този подвиг с ордена „Червено знаме“. Старият полковник се питаше дали този орден е бил достатъчна утеха на майка му за смъртта на нейния синеок луничав син.
Бутилката водка на масата се бе почти изпразнила, а Михаил Семьонович, както се случваше толкова много пъти, плачеше в самотата на своята кухня.
— Колко много от тях загинаха…
Тези глупаци от Върховното главно командване.
Романов бе убит близо до Вязма. Иваненко загина, защищавайки Москва. Лейтенант Абашин, красив млад поет, тъй чувствителен, но с душа и сърце на лъв, загина при Харков, когато водеше петата контраатака. Той се жертва, но успя да разчисти пътя на Филитов да изтегли през Донец това, което бе останало от неговия полк, преди да се стовари ударът.
А неговата Елена, последната жертва… Всички те загинаха не от ръцете на външния враг, а заради измамата и равнодушната жестокост на собствената им родина.
Михаил Семьонович отметна глава и изля в уста остатъка от съдържанието на бутилката. Не, няма родина! Няма! Никога не е имало Родина. Заради тези безчовечни нещастници, които…
Той стана и се упъти, люшкайки се, към спалнята, без да загаси лампите във всекидневната. Часовникът върху нощното шкафче показваше десет без четвърт и някъде в едно далечно ъгълче на неговия мозък просветна утешителната мисъл, че ще успее да спи девет часа и ще дойде на себе си след насилието, на което е подложил това, което някога е било здраво жилесто тяло, съумяло да изнесе ужасното напрежение на безкрайните боеве и дори да свикне с тях. Но стресът, който преживяваше сега старият полковник, караше да бледнеят танковите сражения и да му изглеждат като ваканция. Обаче дълбоко в подсъзнанието на полковника се таеше ликуваща мисъл — това скоро ще свърши и ще настъпи покой.
След половин час по улицата премина една кола. Седящата зад волана жена прибираше сина си от хокейния мач. В един момент тя обърна главата си, погледна нагоре и забеляза, че интересуващите я прозорци светят, а щорите на тях са полуспуснати.
Тук въздухът беше разреден. Бондаренко стана в пет часа сутринта както винаги, облече анцуга си и се спусна с асансьора от десетия етаж на сградата, където се намираше квартирата за почетни гости. За миг той бе изненадан, че асансьорът работеше. Това означаваше, че техническият персонал пристига на обекта през цялото денонощие. Отлично, помисли си полковникът.
Той излезе навън с кърпа, увита около врата му, погледна часовника, намръщи се и започна утринния пробег. В Москва редовно правеше обиколки с точно определено разстояние около жилищните квартали, а тук не знаеше къде ще свършат петте километра. Вдигна рамене — това трябваше и да се очаква, помисли си той. В началото тръгна на изток. Пред него се откри поразителна гледка. Скоро щеше да изгрее слънцето, по-рано, отколкото в Москва, защото обектът се намираше значително по на изток и островърхите планински хребети, обагрени в червено, изпъкваха още по-величествено. Като зъби на дракон, помисли си той и се усмихна. По-малкият му син обичаше да рисува дракони.
Малко преди да пристигне, той се бе любувал на фантастични картини. Пълната луна осветяваше със сребристо сияние пясъците на Каракум, преминаващи под самолета, а после пустинята тъй внезапно свърши, сякаш се блъсна в стена, построена от богове. На разстояние само от три градуса дължина повърхността се измени от плоска равнина, разположена на триста метра надморска височина, до гигантски, извисяващи се на пет хиляди метра в небето планински върхове. От височината, на която се намираше „Ярка звезда“, Бондаренко съзря светлините на Душанбе на около седемдесет километра в северозападна посока. Две реки, Кафирниган и Сурхандаря, протичаха близо до половинмилионния град и подобно на човек, пристигнал в друг свят, той с удивление се питаше защо е построен този град именно тук, какви сили в древни времена са го заставили да израсне между двете реки, които се стичат от планините. Несъмнено мястото изглеждаше негостоприемно, но може би дългите кервани на бактрийските камили са спирали тук да почиват или пък градът е лежал на кръстопът… Бондаренко пресече тези мисли. Той осъзна, че се е унесъл и забавя темпото на утринните упражнения. Извади хирургическа марлена маска и я превърза през носа и устата си, за да се предпази от студения въздух, после започна дълбоко приклякане, за да отпусне мускулите на краката, преди да продължи бягането с по-бавен, спокоен ритъм.
Читать дальше