Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Майко… — промълви Катя с тревога.

— Мълчи. Мълчи и прави това, което ти каже този човек.

— Но…

— Марш към стената — изкомандва Кларк. Той не откъсваше пистолета от челото на телохранителя, после смени ръцете и нанесе силен къс удар с дясната ръка по врата на телохранителя. Губещият съзнание мъж падна на колене и Кларк моментално сложи белезници на китките му. След това му запуши устата, завърза краката и го издърпа до най-тъмния ъгъл на тясната уличка.

— А сега, дами, моля ви да дойдете с мен…

— Какво става тук? — попита Катя.

— Не знам — призна майка й. — Баща ти ми каза да…

— Госпожице, баща ви реши да посети Америка и изрази желание вие и майка ви да се присъедините към него — каза Кларк на безупречен руски език.

Катя не отговори. В уличката цареше полумрак и все пак Кларк забеляза, че лицето на Катя стана бледо като восък. Майката изглеждаше само мъничко по-добре.

— Но това е предателство — рече най-сетне момичето. — Не мога да повярвам…

— Той ми каза… той ми каза, че трябва безпрекословно да се подчиним на този човек — прошепна Мария. — Катя, длъжни сме.

— Но…

— Катя — прекъсна я майка й. — Помисли какво ще се случи с тебе, ако баща ти се озове в Америка, а ти останеш тук. Какво ще стане с приятелите ти? Какво ще стане с теб? Те ще те използват, за да го накарат да се върне, ще видиш, ще направят всичко възможно, Катюша…

— Е, да тръгваме! — Кларк взе двете жени под ръка.

— А той? — Катя посочи лежащия телохранител.

— С него всичко е наред. Ние не убиваме хора. Това би се отразило зле на нашата работа.

Кларк ги изведе на улицата и те завиха наляво към пристанището.

Майорът бе разделил хората си на две групи. По-малката залагаше взривни заряди навсякъде, където считаше за нужно — дали в постаментите на огледалата, или в самите лазери, нямаше значение. Основната група унищожи почти всички войници от КГБ, които се опитаха да контраатакуват, и сега обкръжаваше командния бункер. Всъщност това не беше бункер, но проектантът явно е считал, че контролният център на обекта трябва да бъде защитим не по-лошо от космодрума в Байконур, не е изключено да е предполагал, че по планинския масив, където е разгърната „Ярка звезда“, могат да нанесат ядрен удар. Впрочем най-вероятно: изглежда, някой бе решил, че подобна структура е в съответствие с правилниците. В резултат на това сградата беше укрепена с яки железобетонни стени с дебелина един метър. Муджахидините от групата на майора бяха убили командира на охранителната рота от КГБ и пленили колата му с установената на нея едрокалибрена картечница и сега заливаха с огън стените на бункера. В действителност никой не използваше амбразурите за наблюдение и въпреки това от дълго време картечните откоси биеха през дебелите стъкла на отворите и се сипеха като градушка по монтираните в залата компютри и прибори за управление.

Генерал Покришкин, който се намираше в центъра за управление, бе принуден да поеме командването на отбраната след гибелта на ротния командир. Той разполагаше с около тридесет войници от охранителната рота на КГБ, въоръжени само с леко стрелково оръжие и незначително количество боеприпаси, което имаха при себе си, когато започна щурмът. Покришкин възложи на един лейтенант да ръководи отбраната, а самият той се опита да извика по радиото подкрепление.

— Ще трябва да изчакате един час — каза полковият командир. — Колите вече излизат.

— Гледайте да пристигнат колкото се може по-скоро — крещеше генерал Покришкин по телефона. — Хората ми загиват! — Той бе помислил за вертолети, но при такова време това щеше да бъде безполезно. Вертолетният десант щеше да бъде не просто една рискована операция, а направо самоубийство. Покришкин остави радиостанцията и взе автомата си. Той чуваше грохота, който долиташе отвън. Цялото оборудване на обекта се рушеше. Впрочем това можеше да се преживее. Колкото и огромни да бяха загубите, най-главното сега беше да се запазят хората. Почти една трета от инженерите се намираха с него в бункера. Те завършваха едно проточило се съвещание, когато започна атаката. Ако не се бе случило така, много от тях нямаше да са тук, а щяха да работят навън по оборудването. Тук поне имаха някакъв шанс да оцелеят.

От външната страна на бетонния бункер майорът все още се опитваше да разбере какво става. Той никак не очакваше да се натъкне на такова съоръжение. Противотанковите гранати РПГ само къртеха отломъци от бетонна плоча, а да се уцелят тесните амбразури с гранатомет, беше практически невъзможно. С помощта на трасиращи куршуми картечните редове проникваха през амбразурите, но това не можеше да окаже никакво въздействие върху защитниците.