Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Внимание, девет-седем-едно, говори центърът за управление на полетите Великие Луки. Завийте надясно на нов курс — едно-нула-четири — съобщи един руски глас в слушалките на полковник Фон Айк. Пилотът натисна превключвателя на пулта за управление.

— Повторете, Луки. Лошо ви чувам.

— Девет-седем-един, има нареждане да завиете надясно на нов курс едно-нула-четири и да се върнете в Москва.

— А, разбрано, благодаря, Луки, но ние не сме съгласни. Продължаваме полета по курса две-осем-шест съгласно плана. Край на връзката.

— Девет-седем-един, нареждам незабавно да се върнете в Москва! — настоя авиодиспечерът.

— Разбрано. Благодаря. Край на връзката. — Фон Айк погледна автопилота, за да се увери, че самолетът запазва зададения курс, и продължи наблюдението. Винаги съществуваше вероятност да се появят други самолети.

— Но вие не правите завой за връщане — каза руският летец по системата за вътрешна връзка.

— Не, разбира се. — Фон Айк го погледна. — Доколкото знам, нищо не сме забравили в Москва.

— Но вие получихте заповед…

— Момчето ми, аз командвам този самолет и моята заповед е да летим за Шенън.

— Но… — Руснакът откопча колана и започна да става.

— Седнете — изкомандва пилотът рязко. — Никой не смее да излиза от кабината без мое разрешение, господине. Вие сте гост на моя самолет и сте абсолютно задължен да правите това, което ви казвам. — По дяволите, помисли Фон Айк, всичко трябваше да премине по-гладко. Той даде знак на инженера, който завъртя друг превключвател. Сега угасна осветлението във всички салони на боинга. От този момент VC-137 започна да се движи без всякакви светлини. Пилотът отново включи радиопредавателя.

— Луки, тук е девет-седем-един. Имаме неизправности в електрическата мрежа. Не мога да направя резки промени на курса, докато не отстраним повредата. Как ме чувате? Приемам.

— Какъв е проблемът? — попита авиодиспечерът.

Полковникът не знаеше какви указания са дадени на диспечера, затова пусна следващата поредица от лъжи.

— Луки, самите ние още не знаем. Неочаквано се изключи осветлението. Пълно затъмнение. Сега летим без всякакви светлини. Леко съм обезпокоен и затова ви моля да не ме разсейвате. — Това изявление му спечели две минути мълчание, през които самолетът измина тридесет и два километра.

— Девет-седем-едно, съобщих в Москва за вашите затруднения. Те ви съветват незабавно да се върнете. Подготвя се писта за аварийно приземяване — каза авиодиспечерът.

— Разбрано. Благодаря, Луки, но не мога да поема риска да променя курса в дадения момент. Надявам се, че ме разбирате. Работим за отстраняването на повредата. Останете на връзка. Ще ви държим в течение. — Полковник Фон Айк погледна часовника на пулта за управление. Още тридесет минути до крайбрежието.

— Какво? — попита майор Зарудин. — Кой се е качил на американския самолет?

— Председателят Герасимов и арестуваният вражески шпионин — отговори Ватутин.

— Герасимов се е качил на американски самолет ли? Вие твърдите, че председателят на КГБ е изменил на родината и отлита с американски самолет! — Майор Зарудин, началникът на службата за безопасност на аерогарата, пое решаването на проблема под свой контрол така, както е предписано в правилниците. Влизайки в кабинета си, той завари там двама полковници, един подполковник, шофьор и някакъв си американец — и чу най-безумната история, която изобщо е слушал. — Трябва да поискам указания.

— Аз съм по-старши от вас по звание — рече Головко.

— Но не сте по-старши от моя началник — напомни Зарудин, протягайки ръка към телефона. Той успя да убеди авиодиспечерите да се опитат да върнат американския самолет в Москва, но пилотът отказа, както следваше и да се очаква.

Райън седеше напълно неподвижен, едва-едва дишаше и даже не мърдаше глава. Той си каза, че докато те не загубят самообладание, нищо сериозно не го заплашва. Головко беше прекалено умен, за да извърши някоя глупост. Той знаеше кой е Райън и разбираше какво може да се случи, ако един акредитиран дипломат от американската делегация получи даже драскотина. Джак, разбира се, бе получил драскотина — и то не една. Глезенът ужасно го болеше, а от коляното му се стичаше кръв, но всички тези увреждания той си бе причинил сам. Головко, който седеше на метър и половина от него, не откъсваше от Райън разярения си поглед. Джак не му отговори със същото. Той сподави страха си и се стремеше да изглежда толкова безобиден, колкото беше в настоящия момент.