Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Бондаренко рязко обърна глава, когато чу гласове, долитащи от противоположната страна на сградата. И изведнъж реши да направи това, което считаше за правилно: „Всички в блока! Бързо!“ Двама от десетте оставащи войници бяха ранени и всеки от тях имаше нужда от помощ. Изтеглянето им отне малко повече от една минута, а нощната тишина не преставаше да се къса от тракането на автоматите. Бондаренко взе със себе си петима и побягна с тях по централния коридор на първия етаж. След няколко мига те изскочиха от противоположната страна на зданието.

Полковникът не успя да разбере дали се бе удало на афганистанците да пробият отбранителната линия — той отново трябваше да се въздържи от стрелба, защото и двете страни бяха еднакво уязвими. После един от бягащите към сградата откри огън, полковникът коленичи и го повали с една поредица от пет куршума. Изведнъж се появиха и други и тъкмо когато се канеше да натисне спусъка, Бондаренко чу виковете:

— Свои! Свои! — Полковникът преброи осем човека. Последният беше сержантът — ранен в двата крака.

— Те са прекалено много, не можахме…

— Всички вътре — извика полковникът. — Можете ли да се сражавате?

— Да, по дяволите! — Двамата се огледаха. Не можеха да се отбраняват, стреляйки от отделни стаи. Налагаше се да водят огън в коридорите и по стълбището.

— Подкреплението е вече на път. От Нурек насам се движи цял полк. Нужно е само да издържим до неговото пристигане — съобщи полковникът. Той не им каза колко време ще бъде необходимо за това. Но за войниците това беше първата добра вест от половин час насам. По стълбата се спуснаха двама цивилни. В ръцете си държаха автомати.

— Нужна ли е помощ? — попита Морозов. Той не бе карал военна служба и току-що бе разбрал, че не е кой знае каква философия да си служиш с оръжие.

— Как са нещата горе? — попита Бондаренко.

— Убиха ръководителя на моя сектор. Взех от него този автомат. Има много ранени, а останалите са изплашени, както и аз.

— Останете при сержанта — разпореди се полковникът. — Горе главата, другарю инженер, ще устоим и на това изпитание. Помощта пристига.

— Дано побързат. — Морозов помогна на ранения сержант да стане — той беше още по-млад от инженера — и тръгнаха към края на коридора.

— Слизайте по стълбата. Внимателно — предупреди ги Кларк. — В края на стълбата има напречна дъска. Можете да застанете на нея.

Мария с отвращение погледна слузестата стълба, но се подчини и започна да се спуска, движейки се като в сън. След нея тръгна дъщеря й. Кларк задмина двете жени и скочи в лодката. Той отвърза въжето и придвижи лодката с помощта на ръцете си към мястото, където двете жени го чакаха. От напречната дъска до лодката оставаше един метър.

— Една по една. Катя, вие сте първа. Спускайте се бавно и аз ще подхвана. — Момичето започна да се спуска бавно надолу, но от страх и неувереност коленете й се разтрепериха. Кларк я хвана за глезените и я придърпа към себе си. Тя се стовари в лодката тъй изящно, колкото чувал с картофи. Последва я Мария — точно както Кларк я бе инструктирал, — но Катя, опитвайки се да помогне на майка си, отблъсна лодката от кея. Ръцете на Мария се подхлъзнаха и тя с писък цопна във водата.

— Кой е там? — чу се вик откъм брега.

Кларк не обърна внимание на вика, хвана пляскащата жена за ръката и я издърпа в лодката. Мария зъзнеше от студ, но сега той не можеше с нищо да й помогне. Кларк включи електрическия мотор и насочи лодката към изхода на пристанището. По кея затропаха стъпките на бягащ човек.

— Стой! — разнесе се нечий вик. Кларк се досети, че това навярно е някое ченге. Той се обърна и видя светлината на джобно фенерче. Слабият лъч не достигаше до лодката, но осветяваше килватерната диря отзад. Кларк вдигна радиостанцията.

— Чичо Джо, говори Уили. Връщаме се. Слънцето залезе.

— Възможно е да са ги забелязали — съобщи офицерът-свързочник на капитана.

— Само това ни липсваше! — Манкузо излезе напред. — Гудман, завой надясно, курс нула-осем-пет. Движете се към брега със скорост десет възела.

— Сонар вика Мостик. Контакт на пеленг две-девет-шест. Дизелов двигател — чу се гласът на Джоунс. — Два винта.

— Навярно патрулна фрегата на КГБ, най-вероятно тип „Гриша“ — забеляза Рамиус. — Обичайно патрулиране.

Манкузо не каза нищо, само даде знак на групата за водене на огъня. Те следваше да изчислят координатите на целта, отправяща се към открито море, докато „Далас“ пое курс към брега на перископна дълбочина с издигната над водата антена.