Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Генадий, говори Покришкин. Намирам се на лазерната установка. Ние се защитаваме в центъра за управление. Каква е ситуацията?

— Намирам се в жилищния блок. Всички граждански лица — тоест всички, които успяхме да съберем — се намират вътре на втория етаж. Вие поискахте ли подкрепление?

— Опитвам се да установя връзка. Можем да получим помощ само отвън. Ще издържите ли?

— Попитайте ме отново след двадесет минути, другарю генерал.

— Най-важното — спасете хората, полковник. Спасете моите хора — чу се викът на Покришкин.

— Ще се защитаваме до последен дъх, другарю генерал. Край на връзката. — Бондаренко закрепи на гърба си презрамките на радиостанцията и взе автомата. — Сержант!

— Заповядайте, другарю полковник. — Пред него изникна фигурата на младия сержант. — Засега ле ни атакуват. Правят опити тук и там…

— Опипват за слабите места. — Бондаренко отново се отпусна на колене. Навсякъде, изглеждаше, свистяха куршуми, но огънят още не беше концентриран. Над главите им се разбиваха прозорци и стъклата падаха надолу. Куршумите удряха в стените от армиран железобетон и отломките се разпръскваха над тях. — Разположете се в противоположния ъгъл. Вие ще възглавявате отбраната на северната и източната стена на сградата. Аз ще защитавам останалите две. Заповядайте на хората си да водят само прицелен огън…

— Вече дадох заповед, другарю полковник.

— Отлично. — Бондаренко потупа сержанта по рамото. — Не отстъпвайте от заетата позиция, докато не ви принудят, но предварително трябва да ми съобщите. Хората в тази сграда са безценни. Те трябва да оцелеят на всяка цена. Вървете! — Полковникът наблюдаваше отдалечаващия се с прибежки сержант. Може би и в КГБ умеят нелошо да подготвят войниците, помисли си той. Бондаренко се обърна и изтича до ъгъла на сградата.

Сега той разполагаше с двадесет — не вече само с осемнадесет — войници. В маскировъчното облекло те бяха почти невидими. Бондаренко, приведен под тежестта на радиостанцията, премина бегом от войник на войник, като ги разреди и настани в удобни позиции, обяснявайки, че трябва да пестят патроните. Той едва бе успял да обходи западната страна, когато от тъмнината се изтръгна хор от човешки гласове.

— Атакуват ни! — извика един млад войник.

— Да не се стреля! — ревна полковникът.

Бягащите фигури се появиха тъй неочаквано, сякаш с махване на магическа пръчка. До един момент в зрителното поле нямаше нищо освен сипещ се на парцали едър сняг — и изведнъж в следващия миг от тъмнината се втурна верига от хора, стрелящи със своите „калашници“. Полковникът им позволи да се приближат на петдесет метра.

— Огън! — В следващата секунда десетина бягащи мъже се строполиха на земята като подкосени. Останалите се заколебаха, спряха и отстъпиха, оставяйки още два трупа. От противоположната страна на блока също се чуха автоматични откоси. Бондаренко го тормозеше мисълта дали сержантът ще съумее да отблъсне атаката, но обстановката там не беше под негов контрол. Наоколо се чуха стонове — неговите войници също понасяха загуби. Обхождайки отбраняващите се, той забеляза, че един от бойците изобщо не издава никакъв звук. Сега му оставаха само петнадесет човека.

Самолетът уверено набираше височина. На около един метър зад полковник Фон Айк на подвижната седалка се бе разположил руският летец. Сега той хвърли един случаен поглед върху таблото с електроприборите.

— Какво става с електрозахранването? — попита пилотът с леко раздразнение.

— Нямаме никакви проблеми със захранването на двигателите. Хидравликата също е наред. По всяка вероятност е станало нещо с осветлението — отговори бордовият инженер, изключвайки незабелязано ходовите светлини на опашката и крилата.

— Е, какво пък… — Контролните табла бяха, разбира се, осветени и нямаше нужда от допълнително осветление за летателния екипаж. — Добре, ще ги оправим в Шенън.

— Полковник — чу се гласът на механика в слушалките на пилота.

— Говорете — каза инженерът, след като се увери, че слушалките на руския пилот са включени на друг канал. — Карайте, сержант.

— Нашите двама… нашите двама нови пасажери пристигнаха, сър, но господин Райън остана на аеродрума.

— Повторете — каза Фон Айк.

— Той ни заповяда да излетим. Към него връхлетяха двама души с пистолети, сър, те… той ми заповяда да затворя вратата и да се измитаме, сър — повтори механикът.

— Добре — въздъхна пилотът. — Какво става там, най-отзад?