Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Часовият, намиращ се точно срещу Стрелеца, загина веднага след това. Той нямаше никаква надежда да оцелее. Четиридесет автомата откриха огън едновременно и половината попаднаха в целта. Последваха залпове на минометите. Стрелеца коригираше техния огън по радиото. Мините падаха в района, в който според него се намираше казармата на охраната.

Гърмежите от стрелбата с автоматично оръжие не могат да се сбъркат с никои други. Полковник Бондаренко току-що бе стигнал до извода, че се е надишал достатъчно със студен планински въздух и че се е нагледал на красива, макар и ледено сурова природа, и вече се връщаше към дома си, когато чу един звук, който го накара да замре на място. Първо му се мярна мисълта, че някой от войниците на КГБ случайно е натиснал спусък, но това продължи по-малко от секунда. Той чу гръм над главата си, погледна нагоре и видя избухнала ракета. После се разнесе грохот на взривове, идващ от лазерната установка, и сякаш в главата му щракнаха някакъв превключвател — от един слисан човек той се превърна в професионален военен, който е нападнат. Казармата на ротата от КГБ се намираше на двеста метра от него и той по най-бързия начин се устреми натам.

Видя как падат мините над новия инструментален цех, разположен зад казармата. От разтворените врати на казармата изскачаха объркани войници и той трябваше да спре и вдигне ръце, за да избегне изстрели по себе си.

— Аз съм полковник Бондаренко. Къде е вашият офицер?

— Тук. — Един лейтенант излезе напред. — Какво… — Минометчиците бяха изправили своята грешка: следващата мина удари задната част на казармата. Взривът разтърси сградата.

— Следвайте ме — изкрещя Бондаренко. Той реши да изведе войниците от най-уязвимата цел. Наоколо се разнасяше трясък на автомати — съветски автомати. Полковникът веднага разбра, че не може да се определи по звука на автоматичните редове къде стрелят свои и къде — врагове. Чудесно, помисли си той.

— Съберете хората! — разпореди се Бондаренко.

— Какво става…

— Нападнаха ни, лейтенант! С колко човека разполагате?

Младият офицер се обърна и започна да брои. Бондаренко го направи много по-бързо. Четиридесет и един войници, всички въоръжени с автомати, но без тежко въоръжение и без радиостанции. Можеха да минат без едрокалибрени картечници, но радиостанциите бяха жизненонеобходими.

Кучетата, помисли си той неуместно, трябваше да запазят кучетата.

От тактическа гледна точка обстановката беше критична и Бондаренко знаеше, че тя може още повече да се влоши. Взривовете разтърсваха всичко наоколо.

— Лазерите, ние трябва… — измърмори лейтенантът, но полковникът го хвана за рамото.

— Можем да възстановим апаратурата — прекъсна го Бондаренко рязко, — но няма да успеем да възкресим учените. Трябва да си пробием път до жилищния блок и да го удържим, докато не получим подкрепление. Изпратете един добър сержант в ергенското общежитие — нека всички хора там незабавно да се прехвърлят в жилищния блок.

— Не, другарю полковник. Заповядано ми е да защитавам лазерната инсталация и аз съм длъжен…

— Аз ви заповядвам да съберете хората…

— Не! — изкрещя лейтенантът пронизително.

Бондаренко го събори на снега със силен удар, хвана автомата, сне предпазителя и пусна два реда в гърдите на лейтенанта. После веднага се обърна.

— Кой от вас е най-добрият сержант?

— Аз, другарю полковник — обади се един млад войник с треперещ глас.

— Казвам се полковник Бондаренко. Поемам командването на отбраната! — Думите на полковника бяха произнесени толкова твърдо, сякаш идеха от Всевишния. — Вземете четири човека и бегом отивате в ергенското общежитие. Там ще изкарате всички хора и ще ги отведете в жилищния блок на върха на хълма. И по-бързо! — Сержантът тутакси посочи четирима войници и заедно с тях се втурна да бяга. — Останалите — след мен! — Той ги поведе, а снегът все тъй обилно валеше. Нито Бондаренко, нито войниците имаха време да размишляват над това какво ги очаква. Не бяха успели да изминат и десет метра, когато угасна осветлението в целия обект.

При входа на лазерната инсталация стоеше една „газка“ с тежка картечница. Едва чул експлозиите, генерал Покришкин дотича от центъра за управление и бе смаян, когато видя как горяха остатъците от караулните кули. Командирът на охранителната рота от КГБ се устреми към него с колата си.

— Нападнаха ни — съобщи офицерът без всякаква необходимост.

— Съберете вашите войници — ето тук. — Покришкин се огледа и видя бягащи мъже. Те бяха облечени в съветски униформи, но генералът тутакси разбра, че това не са руски войници. Той се качи в каросерията на джипа и над главата на изумения офицер от КГБ насочи картечницата към тях. Натисна спусъка, но изстрели не последваха и той трябваше да издърпа затвора. Покришкин за втори път натисна спусъка и сега изпита удоволствието да види как трима афганистанци паднаха като подкосени. Командирът на охранителната рота нямаше нужда от по-нататъшни указания. Той извади радиостанцията и започна да дава заповеди. И веднага сражението се изроди и се превърна в бъркотия, както неминуемо трябваше да стане — и нападащите, и отбраняващите се бяха облечени в еднакви униформи и въоръжени с еднакви автомати. Но афганистанците бяха повече, отколкото руснаците.