Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Тъй вярно, другарю председател. Задействана е цяла рота.

— Е, какво пък, и без това сме тук, защо да не направим една бърза проверка? Кой е командирът ви?

— Майор Зарубин, друг…

— Какво става тук, по дяволите? — Един лейтенант се приближи към колата. Той се спря до ефрейтора и веднага разгледа седящите вътре пътници.

— Лейтенант, къде е сега майор Зарубин?

— В кулата за управление на полетите, другарю председател. Оттам най-добре…

— Ни най-малко не се съмнявам. Свържете се с него по радиото и му съобщете, че съм решил да проверя външната верига на охраната, после ще мина през него да си кажа мнението. Карай — нареди той на шофьора. — Надясно.

— Кула за управление на полетите Шереметиево, тук е номер девет-седем-едно, моля разрешение за рулиране по писта номер две-пет — дясна — каза Фон Айк пред микрофона.

— Девет-седем-едно, разрешавам. Завийте наляво по главната писта за рулиране — едно. Направление на вятъра две-осем-едно, сила — четиридесет километра.

— Прието, край на връзката — отговори пилотът. — Добре, птичко, да тръгваме. — Вторият пилот увеличи газта и на четирите двигателя и самолетът потегли напред. По бетона пред него човек с две светещи палки без всякаква необходимост показваше посоката към пистата на рулиране, но руснаците изобщо считат, че всички се нуждаят от указания какво да правят. Фон Айк напусна площадката за паркиране и се отправи на юг по писта номер девет, после сви наляво. Неголямото колело при носа на самолета, направляващо неговото движение, леко заяждаше, както винаги, и самолетът се движеше бавно — но това не дразнеше полковника. Пистите за рулиране тук бяха толкова неравни, че винаги съществуваше възможност да се повреди нещо. Той не желаеше това да се случи именно днес. До края на главната писта оставаха повече от осемстотин метра и непрекъснатото люшкане и друсане можеха да предизвикат морска болест. Най-после Фон Айк свърна надясно по писта за рулиране номер пет.

— Изглежда, че всички часови охраняват бдително — забеляза Василий, когато пресякоха писта двадесет и пет. Шофьорът караше с изключени фарове и се придържаше към края на аеродрума. Един самолет рулираше за излитане и двамата — шофьорът и телохранителят — внимателно следяха тази опасност. Те не забелязаха как Герасимов извади ключа и сне белезниците от изумения арестант Филитов. След това председателят на КГБ измъкна изпод сакото си автоматичния пистолет.

— По дяволите, — там има автомобил — изруга полковник Фон Айк. — Как така се е озовал тук? Лайнарска история!

— Ще го заобиколим леко — забеляза вторият пилот. — Той е на края на пистата.

— Великолепно! — Пилотът сви отново надясно в края на пистата. — Гадни шофьори, правят си неделни разходки по летището.

— Една друга новина също няма да ви хареса, полковник — забеляза бордовият инженер, обръщайки се към пилота. — Над задната врата отново свети лампичката.

— Проклятие! — изруга Фон Айк по микрофона за вътрешна връзка, после го превключи към системата за озвучаване на салоните, но преди да заговори, той се постара да се овладее. — Механик, проверете задната врата.

— Започва — каза сержантът.

Райън откопча притегателния колан, измести се на един-два метра и се зае да наблюдава как сержантът поправя бравата на вратата.

— Някъде има късо съединение — каза бордовият инженер, който се намираше в пилотската кабина. — Току-що е угаснало осветлението в задния салон. Сработил е прекъсвачът и не може да се върне на мястото си.

— Да не би да се е повредил? — попита полковник Фон Айк.

— Аз имам резервен, мога да опитам с него — каза инженерът.

— Действайте. Ще съобщя на пътниците в задния салон защо нямат осветление. — Това беше лъжа, разбира се, но достатъчно убедителна, а тъй като всички седяха в креслата си, притегнати с колани, не беше никак лесно да се обърнат и да видят какво става в най-задната част на салона.

— Къде е председателят? — попита Ватутин лейтенанта.

— Той извършва проверка — а кой сте вие?

— Аз съм полковник Ватутин, а това е полковник Головко. Къде е тоя шибан председател, казвай, нещастен идиот!

От възмутения лейтенант полетяха слюнки, но най-накрая той посочи направлението.

— Извинявай, Василий — каза Герасимов. Телохранителят се обърна към своя председател и видя дулото на един пистолет. — Дай си оръжието.

— Но…

— Сега не е време за приказки. — Герасимов взе пистолета и го пъхна в джоба. После предаде на Василий белезниците. — Нека всеки от вас да си стегне едната ръка — през кормилото.