Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Сложи го до мен на задната седалка, Василий. Ти ще можеш да го наглеждаш от предната седалка.

— Както заповядате, другарю председател.

— Шереметиево — каза Герасимов на шофьора. — Товарният терминал от южната страна.

Ето я и аерогарата, помисли си Райън. Той неочаквано се оригна и усети неприятна миризма на сардини и вино. Шествието от автомобили влезе в района на аерогарата, после сви надясно и като задмина официалния вход, се насочи към мястото за паркиране. Да, забеляза Райън, службата за безопасност не дреме. Това се и очаква от руснаците. Където и да погледнеш, навсякъде виждаш войници в униформата на КГБ. Колата премина край главната сграда, после край едно неотдавна построено съоръжение, приличащо на извънземен кораб от филма на Спилбърг „Близки срещи“. Райън отдавна се канеше да попита за какво е построено, след като не се използва. Може би следващия път, рече си той.

Членовете на американската делегация официално се бяха сбогували със своите руски колеги в Министерството на външните работи. Няколко дипломати стояха пред стълбата, за да стиснат ръце на отпътуващите, но на никой не му се искаше да излезе от уюта на затоплената лимузина и затова качването на борда вървеше бавно. Най-накрая колата на Райън се придвижи напред, спря, седящият до него мъж отвори вратата, а шофьорът вдигна капака на багажника. На Райън също не му се искаше да излезе навън. Едва към края на пътуването колата се бе затоплила както трябва. Най-после Джак си наложи да излезе. Той взе куфара си, дипломатическото куфарче и тръгна към стълбата.

— Надявам се, че ви е харесало пребиваването в нашата страна — каза един от изпращачите.

— Иска ми се отново да дойда и да разгледам малко града — отговори Джак, стискайки протегнатата ръка.

— Бихме се радвали.

Да, разбира се, помисли си Джак, като се качваше по стълбата. Влизайки в салона, той погледна напред. Един руски летец седеше на подвижно кресло в кабината — той щеше да излети с тях, за да помогне при поддържането на връзка с авиодиспечерите. Руснакът бе съсредоточил вниманието над свързочния пулт, отделен със завеса. Райън кимна на американския пилот, който в отговор му намигна.

— Адски ме плашат политическите измерения на това разследване — каза Ватутин. Той и Головко се намираха в сграда номер две на площад „Дзержински“, където сравняваха отчетите си.

— Сега е друго време. Не могат да ни разстрелят заради това, че изпълняваме служебните си задължения.

— Наистина ли? А представяш ли си, ако Филитов е действал със знанието на председателя?

— Глупости — забеляза Головко.

— Какво? А ако дейността на Герасимов против дисидентите му е помогнала да установи контакти със западни разузнавателни служби? Сега знаем, че той лично се е намесил в някои случаи — главно в такива, в които са били замесени дисиденти от балтийските републики, но е имало и други.

— Сега разсъждаваш като типичен служител на ВГУ.

— Помисли малко. Ние арестуваме Филитов и изведнъж след това председателят се среща с представител на ЦРУ. Ти помниш ли някога да се е случвало такова нещо?

— Слушал съм истории за Филби, но… не, това беше едва след като той избяга при нас.

— Поразително съвпадение — забеляза Ватутин, потривайки очи. — Не ни подготвят, за да вярваме в случайни съвпадения…

— Твою мать! — възкликна Головко. Ватутин с досада погледна събеседника си и видя как той пулеше очи. — Миналия път, когато американците бяха тук — как можах да забравя за това! Райън разговаря с Филитов, те се сблъскаха уж случайно и…

Ватутин вдигна слушалката и набра един номер.

— Извикайте на телефона нощния дежурен… Говори полковник Ватутин. Събудете подследствения Филитов. Трябва да го разпитам най-много след час… Какво казахте? Кой? Добре. Благодаря. — Полковникът от Второ главно управление стана. — Председателят на КГБ Герасимов е извел Филитов от Лефортовския затвор преди петнадесет минути. Казал, че ще замине с него в специална командировка.

— Къде е колата ти?

— Аз мога да извикам…

— Не — прекъсна го Головко. — Твоята лична кола.

Засега не бързаха. Докато членовете на екипажа настаняваха делегацията в салоните на самолета, полковник Фон Айк още веднъж хвърли поглед на предполетните инструкции. Електрозахранването на VC-137 щеше да бъде осигурено от един генератор — което щеше да позволи да се запалят двигателите на самолета много по-лесно, отколкото с бордовите системи. Той погледна часовника си и помисли, че би било добре, ако всичко премине по плана.