Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— И това не ви ли харесва?

— Не, не, моля ви се, точно обратното, вие не ме разбрахте. По-рано дори и не подозирах колко важни са огледалата в този проект. Много научих в това отношение. Сега се стремим да подобрим управлението на огледалните системи от компютрите. Що се отнася до мен, канят се да ме назначат за заместник-ръководител на групата — с гордост забеляза Морозов. — Аз също съм запознат с компютърните системи.

— Кой е вашият ръководител, Говоров ли?

— Точно така. Блестящ инженер. Ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Казват, че вие сте този армейски полковник, за когото се носят толкова много слухове, истина ли е? Чух, че щели да ви назначат за заместник-началник на обекта.

— Щом казват, може би има нещо вярно.

— Тогава разрешете ми да предложа нещо, другарю полковник.

— Моля.

— Сред персонала има много неженени мъже…

— И недостатъчно млади неомъжени жени ли?

— Ние изпитваме остра нужда от лаборантки.

— Вашето предложение ще бъде взето под внимание — засмя се Бондаренко. — Освен това възнамеряваме да построим още един жилищен блок, за да направим живота на учените и инженерите по-удобен. Как я карате в общежитието?

— Цари другарска атмосфера. Клубовете по астрономия и шах развиват активна дейност.

— Така ли? От маса време не съм играл шах със сериозни противници. Как е битката? — попита полковникът с интерес.

Младият инженер се разсмя.

— Свирепа — дори убийствена.

На петстотин метра от тях Стрелеца благослови името на Аллаха. Валеше сняг и падащите снежинки придаваха на въздуха тази магическа красота, която обичат поетите… и войниците. Можеше да се чува — даже да се чувства — приглушената тишина, защото падащият сняг подавяше всякакви шумове. Около тях, нагоре и надолу по склона, докъдето стигнат очите, се виждаше бяла завеса, намаляваща видимостта на двеста метра. Стрелеца събра своите командири и им обясни плана на предстоящия щурм. След няколко минути те се върнаха при своите поделения. В тактически план той щеше да тръгне с авангардния отряд на първа рота, докато майорът, заместникът му, щеше да остане с втора рота.

Преходът беше учудващо лесен. Руснаците бяха разпръснали маса чакъл след взривните работи, проведени из целия район, и скалните отломки не се хлъзгаха под краката. Това беше много добре, защото пътеката преминаваше в непосредствена близост до отвесна стена, висока не по-малко от сто метра. Много по-трудно се оказа ориентирането. Стрелеца водеше хората си по памет, но той бе изучавал в продължение на много часове обекта и познаваше всяка извивка на планината — или поне така му се струваше. Както винаги, обхванаха го съмнения, но той си наложи да се съсредоточи и да мисли само за предстоящата операция. Преди да тръгне на път, бе запаметил няколко контролни точки: морена — ето тук, падина — там, това е мястото, където пътеката завива наляво, а ето там тя се отклонява надясно. В началото придвижването изглеждаше влудяващо бавно, но колкото повече се приближаваха към целта, толкова по-бързи ставаха крачките. През цялото време тяхната пътеводна звезда беше светлината на прожекторите. Как са уверени руснаците в силата си, та осветяват цялата местност с прожектори, помисли си Стрелеца. Той забеляза две движещи се светлинки — фарове на автобус, съдейки по звука на мотора, реши той. Да, разбира се, това е един автобус с включени фарове. През обгръщащия всичко наоколо снежен облак си пробиваха път две мънички точки светлина. Часовите, носещи служба вътре в голямата светлинна сфера, сега се намираха в трудна ситуация. При обикновени условия ярката светлина на прожекторите, насочена навън от кулите, трябваше да заслепи нападателите, но сега се получаваше точно обратният ефект. Малко от светлината проникваше през стената от сипещия се сняг, по-голямата част се отразяваше и заслепяваше въоръжените часови. Най-накрая предният отряд достигна изходните позиции. Стрелеца разпредели своите хора и трябваше да изчака половин час, докато дойдат останалите. Те се разгърнаха по линията на щурма на групи от по двама или трима души. Муджахидините разполагаха с време да пият вода и да се помолят на Аллах, да му поверят съдбата си, приготвяйки се за битката и за възможните последствия от нея. Тяхната съдба беше съдбата на воините. Враговете им бяха същевременно и врагове на техния Бог. Каквото и да стореха на хората, които бяха разгневили Аллаха, това щеше да им се зачете като заслуга и всеки от бойците на Стрелеца си спомни за своите роднини и приятели, загинали от ръцете на руснаците.