Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Търпение, за кой ли път напомни си той неловко. Ненавиждаше самата мисъл за търпение. На кого му харесва да чака? — попита себе си Кларк. Ако нещо трябва да се случи, то нека стане по-скоро и край на въпроса. Далеч не е най-добрият начин да се втурваш безразсъдно в нещата, но когато се движиш, поне вършиш нещо. Обаче, когато Кларк обучаваше младите агенти как да се държат в подобна ситуация — а това беше за него съвсем обичайно занимание, — винаги ги убеждаваше, че трябва да проявяват търпение. Проклет лицемер! — упрекна се той.

По пристанищните маяци той определи разстоянието до брега, намали скоростта на десет възела, после на пет и най-накрая на три. Електрическият мотор едва доловимо бучеше. Кларк завъртя ръчката и насочи лодката към разнебитения кей. Неговите пилони се разпадаха — разбити от безбройните ледени късове, нахлуващи през зимата в пристанището. Като се движеше много бавно и предпазливо, Кларк извади прибора за нощно виждане и разгледа околността. Никакво движение. От брега сега над морската повърхност долиташе невъзпрепятстван шумът на градския транспорт, а също и музика. В края на краищата днес беше петък и дори в Съветския съюз в ресторантите кипеше веселие, танцуваха. Всъщност в голяма степен успехът на операцията зависеше от наличието на нощен живот — в Естония той беше по-оживен, отколкото в повечето от републиките, но кеят действително бе изоставен, както му бяха казали при инструктажа. Той се приближи към кея и върза лодката за един стълб, като прояви изключително старание — ако въжето се развържеше и лодката изчезнеше, отнесена от вълните, щяха да възникнат сериозни неприятности. До самия стълб беше прикрепена стълба. Кларк смъкна комбинезона си и с пистолет в ръка се изкачи по нея. Едва сега той усети миризмата на пристанището. Тя малко се различаваше от тази на американските пристанища — воня на мръсотия от трюмовете и гниеща дървесина на пристана. На север се виждаха дузина рибарски лодки, привързани към друг кей. На юг имаше още един пристан — върху него бяха разтоварили дървен материал. Значи ремонтират пристанището, помисли си Кларк. Това обясняваше състоянието на кея, пред който той бе спрял. Той си погледна часовника — един очукан руски „Полет“ — и се огледа наоколо с цел да открие място, където можеше да изчака. Предстоеше му да започне операцията след четиридесет минути. Потегляйки с лодката от „Далас“, той бе разчел времето си с оглед на по-бурно море и затова пристигна по-рано, отколкото се очакваше. Сега му оставаше само едно: да чака и да размисля за това какъв безумец е бил, когато се е съгласил да вземе участие в още една операция по извеждане на хора.

Борис Филипович Морозов излезе от общежитието, където все още живееше, и погледна нагоре. Осветената територия на „Ярка звезда“ превръщаше небето в купол от сипещи се снежинки. Той харесваше такова време.

— Кой сте вие? — чу се един властен глас.

— Морозов — отговори младият инженер, когато фигурата се появи в осветеното пространство. Той веднага забеляза шапката на старшия армейски офицер.

— Добър вечер, другарю инженер. Ако не греша, вие работите в групата за управление на огледалата? — попита полковник Бондаренко.

— Срещали ли сме се?

— Не. — Полковникът поклати глава. — Вие познавате ли ме?

— Да, другарю полковник.

Бондаренко погледна към небето.

— Красиво е, нали? То кара, струва ми се, човек да се примири с мисълта, че се намира тъй далеч от цивилизацията.

— Не, другарю полковник, ние сме в авангарда на нещо изключително важно. — Морозов показа с пръст.

— Приятно ми е да го чуя. Всички членове на вашата група ли споделят това гледище?

— Да, другарю полковник. Аз сам помолих да дойда тук.

— Наистина ли? Откъде разбрахте за този обект? — учудено попита полковникът.

— Миналата есен работих тук с една комсомолска бригада. Помагахме на строителите при взривяването на скалите и при слаган ето на постаментите за огледалата. Аз бях специализирал в университета по лазери и затова веднага се досетих какво представлява програмата „Ярка звезда“. Разбира се, на никого не съм казвал за това — побърза да добави Морозов, — но веднага разбрах, че това място сякаш е създадено за мен.

Бондаренко погледна младия инженер с нескрито одобрение.

— Как вървят нещата?

— Ами надявах се да се присъединя към групата, занимаваща се с лазерите, но моят шеф едва ли не насила ме накара да се включа към неговата група — засмя се Морозов.