Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Люковете са затворени и затегнати, подводницата е готова за потапяне — докладва „Шефът“, когато последната индикаторна лампичка се промени от „0“ на „-“.

— Това е всичко — въздъхна Манкузо. — Господин Гудман, поемете командването и по-нататък знаете какво да правите.

— Слушам, поемам командването — отговори вахтеният офицер, а капитанът тръгна към сонарното отделение. Лейтенант Гудман незабавно насочи подводницата надолу към дъното.

Всичко е като в добрите стари времена, когато Джоунс беше старши хидроакустик, помисли си Манкузо. Подводният кораб замря, насочвайки носовото сонарно устройство по направлението, в което се движеше Кларк. След пет минути пристигна Рамиус, за да наблюдава обстановката на екрана.

— Защо не пожелахте да погледнете през перископа? — попита Манкузо.

— Не е леко да видиш родния си дом и да знаеш, че не можеш…

— Ето го! — почука по екрана Джоунс. — Развива осемнадесет възела. Доста е тих моторът. Електрически, нали?

— Да.

— Надявам се, че батериите ще издържат, шкипер.

— Вече се интересувах. Това са акумулаторни батерии с въртящ се литиев анод.

— Чудесно — измърмори Джоунс. Той с почукване изби една цигара от пакета и предложи на капитана, който за миг забрави, че отново бе отказал пушенето. Джоунс му поднесе и огън към цигарата, а на лицето на Манкузо се появи замислено изражение.

— Знаете ли, сега си спомних защо реших да се оттегля на брега… — Гласът му затихна, докато очите на Джоунс не се откъсваха от дисплея, на който постепенно изчезваха хидролокационните следи. В кърмовия отсек групата по контрол на огъня непрекъснато отчиташе разстоянието до носещата се сред ледовете лодка — какво друго им оставаше да правят? Протегнал шия, Джоунс напрягаше слуха си. „Далас“ се затаи на дъното, в него цареше пълно мълчание, но въздухът се изпълваше с напрежение, което бе по-осезателно от тютюневия дим.

Кларк лежеше почти хоризонтално в надуваемата лодка. Изработена от гумирана синтетична материя, тя бе нашарена със зелени и сиви ивици и затова малко се различаваше от морската повърхност. В началото бяха решили да нанесат по нея и бели петна заради леда, плаващ през зимата във водата, но после разбраха, че каналът за корабите се поддържа свободен от ледоразбивачи и една бързо движеща се точка по тъмната повърхност може да привлече внимание. Повече от всичко Кларк го безпокояха радарите, защото рубката на подводницата можеше и да не бъде открита на фона на бъркотията от лед, сняг и вода, но ако руските радиолокатори притежаваха устройство с индикатор за бързо движещи се цели, то простият компютър, който контролира отразените сигнали, щеше да съумее да различи и прехване една точка, движеща се с тридесет километра в час. Самата гумена лодка стърчеше над повърхността на водата едва с тридесет сантиметра, а моторът се извисяваше с още тридесет, но той беше покрит с материал, който поглъща лъчите на радиолокатора. Кларк се стремеше да не си повдига главата по-високо от горната част на двигателя и в един момент му хрумна мисълта, че половин дузината метални предмети, украсяващи тялото му, могат да се окажат достатъчно големи, та да се появят на екрана на радара. Той разбираше, че едва ли има основание за подобни опасения — дори при преминаване през металдетектора на аерогарите те не бяха откривани — обаче, попадайки сами в опасна обстановка, хората често развиват въображения и стават мнителни. Всъщност, напомни си той, това е по-добре, отколкото да си глупав. Само интелектът позволява на човек да разбере колко опасни са тези операции. След като завършат, след като трескавата възбуда напусне тялото, излязло от топлия душ, ти започваш да се къпеш в лъчите на славата, мислейки си за това какво мъжество и ум си проявил — но не и в настоящия момент. Сега това направо е опасно — да не кажем безумно — дори да ти минат подобни мисли през главата.

Вече отчетливо се виждаше бреговата линия — една редица от точки, покриващи видимия хоризонт. Тя изглеждаше най-обикновена, но там се намираше вражеска територия и мисълта за това вледеняваше тялото по-силно от студения нощен въздух.

Поне морето е спокойно, каза си той. Всъщност неголеми еднометрови вълни щяха по-надеждно да го скрият от радара, но затова пък гладката повърхност му позволяваше да развива максимална скорост — а при по-голяма скорост той винаги се чувстваше по-добре. Кларк погледна назад. Зад кърмата на лодката се проточваше едва забележима килватерна диря; приближавайки се към брега, той щеше да забави скоростта и следата щеше още повече да намалее.