Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Шофьорът беше слисан, но двамата изпълниха нареждането на Герасимов. Василий заключи едната гривна на лявата си китка, промуши другата през волана и я зацепи на дясната ръка на шофьора. В това време Герасимов сне слушалката от радиотелефона и я сложи в джоба.

— Ключовете! — кресна Герасимов.

Шофьорът ги предаде със свободната си лява ръка. Най-близкият часови се намираше на сто метра, а самолетът само на двадесет. Председателят на Комитета за държавна сигурност сам си отвори вратата на автомобила — за първи път от много време.

— Полковник Филитов, моля да ме последвате.

Михаил Семьонович беше поразен не по-малко от останалите, но се подчини. Пред погледа на всички — поне на малцината, които си даваха труда да наблюдават обичайното излитане на американския самолет — Герасимов и Филитов тръгнаха към издигащата се над главите им опашка на „Боинга“, боядисана в червен, бял и син цвят. Като по команда над тях се отвори задната врата.

— Побързайте, момчета! — извика Райън и хвърли въжената стълба.

Старите крака на Филитов го предадоха. От вятъра и изпусканите газове от реактивните двигатели на VC-137 въжената стълба плющеше като знаме, развявано от бриза, и той въпреки помощта на Герасимов не можеше да стъпи с двата крака на стълбата.

— Господи, погледни! — показа с ръка Головко. — Газ!

Ватутин не произнесе нито една дума. Той натисна до края педала на газта и включи на дълги светлини.

— Неприятност — каза механикът, когато видя автомобила. Към тях също тичаше един мъж с автомат.

— Хайде, татенце — подканваше механикът стареца.

— По дяволите! — изруга Райън, изблъска сержанта и скочи долу. Височината беше голяма. Той се приземи лошо, като си навехна десния глезен и си разпра панталона на лявото коляно. Но превъзмогвайки острата болка, моментално скочи на крака. Той хвана Филитов за едната ръка, Герасимов го поде за другата и успяха да вдигнат стареца достатъчно високо, тъй че сержантът съумя да се наведе и да го издърпа в самолета. Герасимов се изкатери след него — подпомаган от Райън. Дойде ред и на Джак, но той се сблъска със същия проблем като Филитов. Неговото ляво коляно не можеше да се огъва, а когато се опита да се изкачи само с десния крак, той разбра, че дясното стъпало просто отказва да се движи. Той гръмко изруга — гласът му бе чут през воя на вятъра и рева на авиационните турбини — и се опита да се изкатери, прихващайки стъпалата на стълбата с ръце, но не сполучи и падна на бетонната настилка.

— Стой! Стой! — крещеше някой с автомат в ръка от разстояние три метра. Джак отправи поглед нагоре към отворената врата на самолета. — Тръгвайте! — извика той с всички сили. — Затворете тази шибана врата и излитайте!

Механикът нито за миг не се поколеба. Той протегна ръка, за да дръпне вратата, и Джак забеляза, че за броени секунди тя легна в херметичното гнездо. Вътре в самолета сержантът грабна слушалката за вътрешна връзка и съобщи на пилота, че задната врата е затворена по съответния начин.

— Кула, говори номер девет-седем-едно, пристъпваме към излитане. Край на връзката. — Полковник Фон Айк придвижи напред регулаторите и на четирите двигателя до краен предел.

Силата на изтръгващите се от соплата въздушни струи помете и четиримата — автоматчикът току-що бе успял да стигне до местопроизшествието — по ледената повърхност на пистата за излитане — и те се изпързаляха до нейния край. Лежейки по корем, Джак наблюдаваше как мигащата светлина върху горната част на стабилизатора се смаляваше, чезнейки в далечината. Последното нещо, което видя, беше святкането на устройството за заглушаване на инфрачервеното излъчване, защищаващо VC-137 от ракетите земя-въздух. Той за малко не се разсмя, когато бе изтъркалян по гръб и пред лицето му се мярна дулото на един пистолет.

— Здравей, Сергей — каза Райън на полковник Головко.

— Готови сме — чу по радиото Стрелеца. Той вдигна ракетния пистолет и изстреля сигналната ракета, която блесна точно над един от производствените корпуси на обекта.

После всичко се разрази едновременно. Вляво от него се намираха трима ракетчици със стингъри и след дълго очакване ракетите се устремиха към караулните кули или, по-точно, към електрическите радиатори вътре в тях. Двойките часови, стоящи на всяка от тях, едва успяха да се удивят при вида на сигналната ракета, озаряваща централната зона на обекта, и само един от шестимата забеляза носещия се към кулата език от жълт пламък, но, разбира се, не успя да отреагира. И трите ракети попаднаха точно в целта — те едва ли можеха да пропуснат една неподвижна цел — и във всеки отделен случай трикилограмовата бойна глава си изпълни задачата, така както се очакваше. Не минаха и пет минути от пускането на сигналната ракета, и трите караулни кули бяха унищожени, а с тях и картечниците, защитаващи лазерната инсталация.