Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Кога?

— Нищо не се казва. За времето ще съобщят в следващата шифрограма.

— Мисля, че е време да ми съобщите как ще стане всичко това.

— Само не тук — каза Кларк тихо.

— Каютата ми е натам — показа Манкузо. Те се насочиха напред, пресякоха турбинното отделение, минаха покрай реакторния отсек с неговата дразнещо скърцаща врата и най-накрая — през бойната рубка се озоваха в каютата на капитана. По-дълга разходка от тази из подводницата не можеше и да има. Шкиперът подхвърли на Кларк една кърпа, за да си изтрие потта.

— Надявам се, че не сте се изморили преждевременно — забеляза той.

— Скуката е ужасно нещо. Вашите хора имат с какво да се занимават. А аз трябва да стоя и да чакам. Очакването изморява повече от всичко. А къде е капитан Рамиус?

— Спи. Трябва ли да вземе участие в операцията още от самото начало?

— Не, не е нужно — каза Кларк.

— И така, в какво конкретно се състои операцията. Можете ли да ми обясните сега?

— Трябва да изведа от брега двама човека — отговори Кларк просто.

— Двама руснаци. Вие няма да задигнете там някакъв си предмет. Двама души, нали?

— Точно така.

— И вие искате да кажете, че вършите това постоянно?

— Не чак постоянно — призна Кларк. — Участвах в една такава операция преди три години и още един път — миналата година. Две други изобщо не се състояха. Така и не узнах причините. Ние работим на принципа: не е нужно да знаеш повече от това, което е необходимо за работата.

— Чувал съм тази фраза и по-рано.

— Забавно — каза Кларк, сякаш размисляше на глас. — Обзалагам се, че хората, които вземат подобни решения, никога не са излагали задника си на вятъра…

— А хората, които ще приберете — те знаят ли?

— Не. Известно им е едно, че трябва да бъдат на определено място в определено време. Безпокои ме единствено, че може да са заобиколени от руската версия на някоя група SWAT 17 17 Специални тактики и оръжия. — Б.пр. . — Кларк вдигна една радиостанция. — Вашата задача е проста. Ако не ви съобщя съответната фраза по съответния начин в съответното време, вие с подводницата се омитате оттук.

— И да ви изоставим. — Това не беше въпрос.

— Освен ако не ви се прииска да се присъедините към мен в Лефортовския затвор. Заедно с останалия екипаж, разбира се. Това може да стане сензация в пресата, капитане.

— Вие също ми изглеждате здравомислещ човек.

— Да, за това може доста да се говори — разсмя се Кларк.

— Полковник Айк?

— Фон Айк — поправи пилотът Джак. — Моите прадеди произхождат от Прусия. Вие сте доктор Райън, нали? С какво мога да ви бъда полезен? — Джак се отпусна на стола. Те се намираха в кабината на военновъздушното аташе. Самият аташе, генерал от ВВС, им го бе предоставил.

— Вие знаете за кого работя?

— Спомням си нещо, че сте един от служителите на разузнаването, но аз съм просто ваш файтонджия, нали така? С важните неща се занимават хора в цивилно облекло.

— Това остава в миналото. Имам работа за вас.

— Какво искате да кажете с това — работа?

— Тя ще ви хареса — усмихна се Джак. Той сгреши. Работата не се хареса на Фон Айк.

Беше му трудно да се съсредоточи върху изпълнението на своите официални задължения. Отчасти това се обясняваше с невъобразимата скука в процеса на преговорите, обаче главната причина беше опиянението на неговото неофициално поръчение и Джак концентрираше мислите си върху него, докато нагласяше слушалките, за да чуе по-добре синхронния превод на второто изказване на съветския делегат, който повтаряше своето предложение. Прозвучалият вчера намек, че инспекциите на място могат да бъдат в по-ограничен обем, отколкото гласеше предишната договореност, сега изчезваше. Вместо това руснаците настояваха за предоставяне на по-широки възможности за инспектиране на американските обекти. Това ще ощастливи Пентагона, помисли Райън със затаена усмивка. Той си представяше картината: руски офицери разузнавачи ще обхождат военните заводи, ще слизат в силозите, за да хвърлят поглед на американските ракети — и всичко това под бдителното око на американските контраразузнавачи и офицерите от службите за охрана на Стратегическите военновъздушни сили, държащи нервно пръсти върху спусъците на своите нови пистолети „Берета“. А момчетата от подводниците, които често се отнасят към останалата част на военноморския флот като към потенциален противник, какво ще си помислят те, когато при тях на борда започнат да се качват руски офицери? Изглежда, че няма да ги пуснат по-далече от палубата, докато техниците, намиращи се вътре, отварят люковете на торпедните апарати — наблюдавани бдително от екипажа на подводницата и морските пехотинци, охраняващи ракетните бази. Същото ще се случи и при руснаците. Всеки офицер, включен в състава на инспекционната група, ще бъде разузнавач и в редки случаи — някой кадрови военен, способен да види това, което може да забележи само един специалист. Наистина поразително! След тридесет години на непрекъснато настояване от страна на американците Съветите най-после се съгласяваха с предложението — двете страни да започнат официално да се шпионират една друга. Когато това се случи по време на предишния кръг от разговорите по ограничаване на оръжията със среден обсег, американците бяха слисани и отреагираха с подозрение: Защо руснаците приемат нашите условия. Какво възнамеряват да предприемат?