Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

И тъй, какво означава това? — попита се той. Ако те са прагове, означава ли това, че аз вървя по правилния път — и правилен за кого? Дали и американският президент се чувства толкова самотен? — помисли Нармонов. Но преди да се заеме с осъществяването на тази невероятно трудна задача, на него както по-рано му предстоеше да решава всекидневните проблеми на личното оцеляване. Дори в този миг, от ръцете на доверения съмишленик. Нармонов въздъхна. Това беше типично руска въздишка.

— И тъй, Иля, какво смяташ да предприемеш? — попита той човека, неспособен на едно по-отвратително предателство от това, което бе извършила дъщеря му.

— Аз ще те поддържам дори и ако това доведе до личен позор. Светлана ще трябва да се примири с последствията от своите действия. — Ванеев се изправи и си изтри очите. Той приличаше на човек, когото трябваше да поведат на разстрел, и той събираше остатъците от мъжеството си, за да се държи достойно чак до самия край.

— Може би ще се видя принуден сам да те осъдя — забеляза Нармонов.

— Разбирам те, Андрей — с достойнство отговори Ванеев.

— Но бих предпочел да не го правя. Ти си ми нужен, Иля. Имам нужда от твоите съвети. Ако има как, ще те спася.

Сега трябваше да го поободри. Нармонов стана, обиколи бюрото и взе ръката на приятеля си.

— Каквото и да ти кажат, съгласявай се без колебание. Когато настъпи време, ще им покажеш, че си истински мъж.

Нармонов го съпроводи до вратата. До следващата насрочена среща оставаха пет минути. Денят на Нармонов беше изпълнен с икономически проблеми, чието решаване трябваше да поеме самият той, защото чиновниците от министерски ранг не се осмеляваха да го направят и се обръщаха за неговата благословия като към селски свещеник… Като че ли малко са ми моите неприятности, помисли си генералният секретар. Той прекара пет минути в размисъл за нужните му гласове. За него теоретично трябваше да бъде по-лесно, отколкото за американския президент — в Съветския съюз само членовете на Политбюро имаха право на глас и такива имаше само тринадесет, но всеки представяше едно множество от интереси, а Нармонов искаше от тях да направят една крачка, за която по-рано никой не се бе дори замислял. В края на краищата властта представлява най-мощният магнит, напомни си той, а и все още можеше да разчита на министъра на отбраната Язов.

— Мисля, че тук ще ви хареса — каза генерал Покришкин, когато обикаляха външното заграждение, минаващо по периметъра на обекта. Часовите от ротата на КГБ се излъчваха пред тях и отдаваха чест, а Покришкин и Бондаренко им отговаряха с небрежни приветствия. Вече нямаше кучета и Генадий Йосифович си помисли, че това с едно погрешно решение, независимо от трудностите с продоволствието.

— Да, но жена ми — едва ли — отговори Бондаренко. — Тя ме следваше от едно военно поделение в друго двадесет години и ето че най-накрая се озова в Москва. Там й харесва. — Той се обърна, погледна зад оградата и се усмихна. Нима такава гледка може някога да омръзне на човек? Но какво ли ще рече жена ми, когато й кажа за това? Обаче той знаеше, че на съветския офицер рядко се предоставя такъв избор и тя щеше да разбере, нали така?

— Може би генералските звезди на пагоните ви ще променят нейното мнение. Освен това ние се стремим да направим живота тук по-удобен. Дори не можете да си представите как трябваше да се боря за това. Най-накрая им казах, че моите учени приличат малко на балетни танцьори и да изискваш от тях добра работа, трябва първо да задоволиш нуждите им. Стори ми се, че членът на ЦК, отговарящ по тези въпроси, е голям любител на „Болшой театър“, и най-накрая той откликна на молбата. Именно тогава бе получено разрешение за строителството на театъра и освен това от този момент започнахме да получаваме пресни продукти. До следващото лято ще бъде завършено строителството на училището и то ще приеме всички деца, които живеят тук. Разбира се — Покришкин се разсмя, — ще трябва да построим още един жилищен блок и на този, който ще ме смени на поста началник на „Ярка звезда“, ще се наложи да бъде и директор на училището.

— След пет години може да се окаже, че няма място за лазерите. Впрочем аз забелязах, че сте оставили за тях пространство на върха на хълма.

— Да, споровете за това продължиха девет месеца. Успях да го убедя, че някога може да ни се наложи да построим по-мощна установка от тази, с която разполагаме и момента.

— Истинската „Ярка звезда“ — забеляза Бондаренко.