Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— И на вас ще се падне честта да я строите, Генадий Йосифович.

— Да, другарю генерал. Ще я построя. Приемам вашето предложение, ако все още го поддържате. — Бондаренко се обърна и огледа местността. Един ден всичко това ще бъде мое.

— Такава е волята на Аллаха — сви рамене майорът.

На Стрелеца бе омръзнало да слуша това. Неговото търпение и даже вярата му се подлагаха на изпитание от принудителното изменение на плановете. През последните тридесет и шест часа руснаците предислоцираха войските си по долината. Стрелеца бе успял да прехвърли от другата страна половината от хората преди това и сега се тревожеше, че бойците са разделени. Всяка половина наблюдаваше преминаващите камиони и бронетранспортьори. Не ги напускаше безпокойството, че руснаците могат да спрат, да скочат от колите и изкатервайки се мъничко по хълма, да открият неканените гости. Ако направеха това, щеше да започне кървава битка, в която се очакваше да загинат много съветски войници — но Стрелеца не се намираше тук просто за да убива руснаци. Той бе пристигнал тук да нанесе един удар, който щеше да има несравнимо по-мощен ефект от простата загуба на хора.

Но преди това им предстоеше да се изкачат в планината и Стрелеца знаеше, че силно изостават от графика, а единственото утешение, което слушаше от своите хора, бе: такава е волята на Аллаха. Къде беше Аллах, когато по жена ми и дъщерята се сипеха бомби? Къде беше Аллах, когато ми отвлякоха сина? Къде беше Аллах, когато руснаците бомбардираха бежанския лагер? Защо животът е толкова жесток?

— Трудно е да чакаш, нали? — забеляза майорът. — Няма нищо по-трудно от изчакването. Тогава умът с нищо не е зает и в главата нахлуват съмнения и въпроси.

— А какви въпроси имате?

— Кога ще свърши войната? Носят се слухове… но те се носят вече с години. Уморих се от тази война.

— Вие сте прекарали почти цялата война от другата страна…

Главата на майора рязко се обърна.

— Да не сте посмели да говорите това друг път, аз предавах сведения на вашия отряд в продължение на няколко години. Нима бившият ви командир не е разказвал за това?

— Не. Ние знаехме, че е получавал някаква информация, но…

— Да. Той беше добър човек и полагаше усилия да ме защити. Знаете ли колко пъти съм изпращал своите войници в безполезни патрули, тъй че те да се натъкнат на вас, колко пъти на мен са стреляли моите войници. Имате ли представа какво изпитваш, когато знаеш, че искат да те убият и проклинат твоето име? — Внезапният емоционален взрив потресе и двамата. — Най-накрая вече не можех да издържам. Тези войници, които искаха да сътрудничат с руснаците, не беше трудно да ги изпращам в засадите, но аз не можех да ги засилвам тъй просто, нали така? Знаете ли, приятелю, колко мои войници — добри войници — обрекох на смърт от вашите ръце. Тези, които останаха с мен, ми бяха предани, верни на Аллаха и ето че дойде време да се присъединим към борците за свобода един път завинаги. Да ме прости Аллах за всички тези бойци, които не доживяха до този момент.

Да, всеки човек може да разкаже своята история, историята на живота си, но през всички тези разкази като червена нишка преминава една мисъл: животът е труден, помисли Стрелеца.

— Положението на тези, които се намират на планинския връх, ще стане още по-трудно. — Майорът се огледа наоколо. — Времето се променя. Вятърът задуха от юг. Облаците ще донесат влага. Навярно Аллах все пак не ни е изоставил и ще ни позволи да продължим операцията. Изглежда, ние сме оръдие на Неговата воля и Той ще им покаже чрез нас, че трябва да напуснат нашата страна, иначе ние ще им гостуваме.

Стрелеца измърмори нещо и погледна отсрещния планински връх. Той вече не виждаше целта на операцията, по това нямаше значение, защото за разлика от майора той не виждаше и края на войната.

— Тази нощ ще прехвърлим от другата страна и останалите.

— Да, трябва добре да си починат.

— Господин Кларк? — Той упорито се упражняваше на тренажора вече близо от един час. Манкузо разбра това по потта, която Кларк изтри от лицето си, преди да изключи тренажора.

— Да, капитане? — Кларк смъкна слушалките.

— Каква музика слушате?

— Момчето от сонарното отделение, Джоунс, ми даде уокмена си. Има само записи на Бах, но и това дава храна на мозъка.

— Има шифровано съобщение за вас. — Манкузо му предаде един лист хартия, на който имаше само шест думи и тъй като бяха кодирани, те не означаваха нищо за капитана.

— Сигнал за началото на операцията.