Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Аз реших, че ще пожелаете да видите снимките незабавно — забеляза Кандела и чу в отговор мърморене.

— Да, разбира се. Това къде е по-интересно от сутрешните вестници… Сега го държим в ръцете си — отговори Райън, взирайки се в килима. Освен ако…

— Освен ако не поиска да умре — съгласи се офицерът от ЦРУ.

— Какво ще кажете за жена му и дъщерята? — попита Джак. — Ако имате някакви предложения, много ми се ще да ги чуя.

— Срещата там ли е, където предложих?

— Да.

— Притиснете го колкото се може по-силно. — Кандела събра снимките и ги сложи в един плик. — И нека непременно да види снимките. Те едва ли ще смутят съвестта му, но без всякакво съмнение ще му покажат, че сме дяволски сериозни. А сега, ако искате да чуете едно мнение: аз ви мислех за съвсем смахнат преди, докато сега — Кандела се захили — ви смятам само за смахнат. Ще се върна, когато се разсъните.

Райън кимна и го изпроводи с поглед, преди да се отправи към душа. Водата беше гореща и Джак не бързаше да се раздели с топлия дъжд — от това малката стаичка се изпълни с пара и той трябваше да изтрие огледалото, преди да се обръсне. Завършвайки тоалета си, той преднамерено се стремеше да гледа брадата си, избягвайки да се гледа в очите. Сега не беше време за съмнения.

Извън прозорците на стаята му беше още тъмно. Москва не се осветлява през нощта като американските градове и затова изглеждаше опустяла. Вероятно това се дължеше на почти пълното отсъствие на автомобили през тази част на денонощието. Във Вашингтон винаги има хора, които се движат насам-натам, там винаги съществува неосъзнатата увереност, че някъде има хора, които бодърстват и вършат своята работа, каквато и да е тя. Тук подобна представа липсваше или това понятие не се превеждаше. Също както думите в един език никога не съответстват напълно на думите в друг, тъй и Москва в представите на Райън много приличаше на други големи градове, които бе посещавал, и същевременно изглеждаше поразително чужда със своите разлики. Тук хората не се занимаваха с делата си — те вършеха преди всичко онова, което някой им е възложил да направят. Иронията на съдбата се състоеше в това, че той скоро щеше да стане един от хората, даващи заповеди на човек, който е забравил как да ги изпълнява.

Утрото в Москва настъпваше бавно. Шумът на тролейбусите и тъпият грохот на дизеловите камиони изглеждаха приглушени от снежната покривка, а прозорецът на стаята на Райън не гледаше на изток и затова първите лъчи на изгрева не я осветяваха. Това, което беше сиво, започна постепенно да придобива цвят — сякаш някое дете си играеше с копчето на цветен телевизор. Джак си изпи третата чашка кафе и остави книгата, която четеше. Седем и половина. В такива случаи, предупредил го бе Кандела, точността играе решителна роля. Джак мина още веднъж през тоалетната и се облече за утринна разходка.

Тротоарите бяха вече разчистени от падналия през нощта сняг, макар че по бордюрите все още се извисяваха снежни купчини. Райън кимна на охранителите — австралийци, американци и руснаци, — после зави на север, по улица „Чайковски“. Студеният северен вятър шибаше лицето му и на очите излязоха сълзи. След като си оправи шала, Джак се насочи към площад „Въстание“. В този район на Москва се намираха много чуждестранни посолства. Предишната сутрин той бе завил надясно в края на площада и бе видял половин дузина легации, разположени малко в безпорядък близо една до друга, но сега Джак пое наляво по „Кудрински переулок“ — руснаците имат поне девет начина за произнасяне на думата „улица“, макар че Джак тъй и не разбра всички тези нюанси, — после надясно и отново наляво по „Барикадна“.

Тук Райън леко измени маршрута си, стремейки се да върви колкото се може по-близо до стените на сградата. Приближавайки се до определеното място, той, както и очакваше, видя, че до него се отвори една врата, и влезе във входа. Отново го обискираха. За негово най-голямо облекчение телохранителят, макар че намери в джоба му запечатания плик, не погледна вътре.

— Хайде. — Същото нещо каза и миналия път, забеляза Джак. Навярно разполага с ограничен запас от думи.

Герасимов седеше на един стол до пътеката между редовете. Огромният салон на кинотеатъра беше празен. Председателят на КГБ уверено гледаше пред себе си и даже не се обърна при шума от стъпките на Райън, който слизаше към него.

— Добро утро — каза Райън, гледайки го в тила.

— Харесва ли ви времето тук? — попита Герасимов и с едно махане на ръката освободи телохранителя. Той стана и поведе Райън надолу към екрана.