Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— А ако нашите приятели решат да се приближат?

— Е какво пък, ако им се прииска да поговорят с мен, мисля, че следва да се отзова на тяхното желание — отговори Райън.

— Сериозно ли говорите? — Той знаеше, че Райън е от ЦРУ.

— Можете да бъдете сигурен — усмихна се Джак.

— Вие разбирате, че аз съм длъжен да представя писмен доклад за подобни произшествия, нали?

— Всеки си изпълнява задълженията. — Те се разхождаха из града още един час, но нищо не се случи за разочарование на Райън и облекчение на шофьора.

Те пристигнаха като всички. Макар че пунктовете за пресичане на границата бяха съвсем случайно разпръснати тук и там, техният автомобил — този път това беше един „Плимут Рилайънт“, произведен преди четири години, с регистрационни номера на щата Оклахома — спря на граничния пост. В колата седяха трима мъже, един от тях дремеше и се наложи да го събудят.

— Добър вечер — каза граничарят. — Моля за документите, удостоверяващи вашата самоличност. — И тримата мъже подадоха шофьорските си книжки. — Нещо за деклариране?

— Малко поркане. Две кварти, тоест по два литра за всеки от нас. — Шофьорът с интерес наблюдаваше как кучето подушва от всички страни автомобила. — Може би трябва да се отклоним встрани и да отворим багажника?

— Целта на вашето пътуване до Мексико?

— Представяме компанията „Къмингс-Оклахома Тул енд Дай“, оборудване за тръбопроводи и петролопреработващи предприятия. Компанията доставя главно вентили и клапани с голям диаметър. Опитваме се да сключим сделка с мексиканската компания „Пемекс“. Мострите са в багажника.

— Е, вървят ли работите? — попита граничарят.

— Това е първата среща. Ще трябват още няколко. Обикновено нещата вървят добре.

Водачът на кучето отрицателно поклати глава. Неговият лабрадор не прояви към автомобила никакъв интерес. Това означаваше, че няма никакви миризми на наркотици или взривни материали. Освен това хората в колата нямаха вид на контрабандисти. Те изглеждаха сравнително добре облечени и не бяха избрали най-напрегнатото време за преминаване през граничния пост.

— Е, добре дошли на родна земя — каза граничарят. — Щастливо завръщане в Оклахома.

— Благодаря. — Шофьорът кимна и включи на първа скорост. — Довиждане.

— Просто да не вярваш на очите си — каза седящият на задната седалка, когато се намираха вече на стотина метра от граничния пункт. Той говореше на английски. — Те нямат и най-малка представа от бдителност.

— Брат ми е майор, служи в гранични войски. Той щеше да получи инфаркт, ако бе видял колко просто е това — забеляза шофьорът. Той не се засмя. Най-трудно щеше да бъде да излязат от страната и освен това от този момент те се намираха на вражеска територия. Той шофираше при строго съблюдаване на разрешената скорост, без да обръща внимание на местните автомобили, които профучаваха край тях и ги изпреварваха. Харесваха му американските коли. Макар и да не използваше пълната мощност на мотора, разликата се забелязваше — той никога досега не бе карал лек автомобил с повече от четири цилиндъра. В миналото бе пребивавал четири пъти в Съединените щати, но нито веднъж не бе участвал в толкова набързо подготвена операция.

И тримата говореха безупречен американски английски с гъгнивия акцент на прериите, за да са в унисон с документите, удостоверяващи тяхната самоличност — именно така мислеха те за шофьорските книжки и картите за социално осигуряване, макар че едва ли можеха да се нарекат истински „документи“. Странното беше това, че на шофьора действително му харесваше Америка и в частност достъпността на сравнително евтина питателна храна. Той замисляше да спрат пред някоя закусвалня по пътя за Санта Фе — за предпочитане на фирмата „Бъргър Кинг“, — където той щеше да задоволи своята любов към хамбургерите, приготвяни на дървени въглища и поднасяни с горчица, домати и майонеза. Това е една от страните на живота в Америка, която удивлява руснаците — възможността да си хапнеш добре, без да се редиш на опашка, дълга цял квартал. Обикновено това беше вкусна и нескъпа храна. Интересно, помисли си шофьорът, защо американците умеят да произвеждат и готвят тъй питателна храна, което съвсем не е просто, а в същото време са неспособни да организират такова елементарно нещо като безопасността на собствената си граница? Това беше съвсем непонятно, дори глупаво, но щеше да бъде груба грешка да ги презират заради това. Руснакът си даваше добра сметка за реалностите. Американците играеха по толкова отличаващи се правила, че играта ставаше непонятна — в нея имаше прекалено много произволни елементи. Това плашеше служителя на КГБ, разколебаваше вярата му във фундаменталните основи. Не е възможно да се предскаже поведението на американците, както не можеш да предскажеш поведението на насрещния шофьор по шосето, помисли си той. Именно тази непредсказуемост постоянно му напомняше, че се намира на вражеска територия. Най-важното сега беше да са внимателни, строго да изпълняват всичко, на което са ги учили. Да се разхлабиш и отпуснеш в неприятелска среда — това е най-сигурният път към гибелта. Това правило им бе непрекъснато набивано в главите през целия курс в школата. Но възникваха прекалено много случайни неща, които обучението не можеше да предвиди. КГБ едва ли бе в състояние да предугади действията на американското правителство, а още по-малко неговите служители можеха да предскажат индивидуалните действия на повече от двеста милиона души, вземащи ту едно, ту друго решение.