Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Те ще ме разберат — твърдо заяви Михаил Семьонович, чувствайки как гневът го завладява напълно.

— Какво ще разберат? Кажете ми, какво трябва да разберат те?

— Тях са ги убили хора като вас — не аз, не немците, а хора, подобни на вас.

— И синовете ви също ли?

— Да, двамата мои красавци, моите смели момчета тръгнаха по стъпките ми и…

— Значи ние сме убили и жена ви?

— Разбира се — яростно кресна Филитов. Той се наведе, гледайки Ватутин. — Вие ми отнехте всичко, вие, чекистките негодници, а сега учудвате ли се защо съм решил да се боря срещу вас? Никой не е служил на държавата по-добре от мен и с какво ми се отплати тя, каква благодарност получих от партията? Всичко, което съставляваше моя свят, вие ми го отнехте, а сега твърдите, че съм предал родината, така ли? Вие сте я предали, предадохте и мен.

— Значи заради всичко това Пенковски ви е завербувал и вие сте снабдявали Запада с информация, като сте ни мамели през цялото това време?

— Не е кой знае колко голяма заслугата да мамиш такива глупаци! — Филитов удари с юмрук по масата. — Тридесет години Ватутин, тридесет години аз… — Той замълча и изражението на лицето му придоби смаян вид. Той разбра, че току-що бе признал.

Ватутин направи пауза, преди да отвърне, и когато заговори, гласът му беше мек и спокоен.

— Благодаря, другарю полковник. Засега това е достатъчно. По-късно ще поговорим за това какви сведения конкретно вие сте предавали на Запада. Презирам ви, Михаил Семьонович, заради това, което сте извършили. Аз не мога да разбера или простя предателството, но вие сте най-безстрашният човек, когото досега съм срещал. Надявам се, че ще съумеете да преживеете остатъка от живота си също с такова мъжество. Сега е много важно да можете да гледате в лицето себе си и своите престъпления тъй безстрашно, както сте гледали в лицето фашистите. Това ще ви позволи да завършите живота си почтено — така както сте го преживели. — Ватутин натисна бутона и вратата се отвори. Охраната отведе Филитов, който с изумление погледна няколко пъти Ватутин. Михаил Семьонович действително бе смаян от това, колко леко го примамиха в капана. Той и така нямаше да разбере как бе направено това, но такива като Филитов рядко разбират тънкостите на разпита, каза си полковникът от Второ главно управление. Той също стана, делово събра книжата от масата, излезе от стаята и се качи горе.

— От вас би излязъл добър психиатър — първи изкоментира лекарят.

Ватутин се обърна към техниците.

— Надявам се, че сте записали всичко — каза той.

— И на трите магнетофона. Освен това направихме и видеозапис — докладва старшият техник.

— Той се оказа най-костеливият орех, на който съм попадал — забеляза един майор.

— Да, той е волеви и смел човек. Не е някакъв си там авантюрист или дисидент. Филитов е патриот или поне този нещастник така мисли за себе си. Той искал да спаси страната от партията. — Ватутин удивено поклати глава. — Откъде се вземат у тях такива идеи?

Нашият председател, напомни си той, иска да направи нещо много сходно — или по-точно той желае да спаси страната за партията. Ватутин се облегна на стената, опитвайки се да разбере доколко си приличат и различават подбудите на двамата. Той бързо стигна до извода, че не е работа за един обикновен офицер от контраразузнаването да размисля над подобни проблеми. Поне още не е време. Тези идеи са завладели Филитов заради нескопосания начин, по който партията се е отнесла към семейството му. Макар партията да твърди, че никога не прави грешки, ние знаем, че това не е истина. Колко жалко, че Михаил Семьонович не е могъл да бъде малко по-снизходителен. В края на краищата ние нямаме нищо друго освен партията.

Ватутин премигна с очи от дневната светлина и с учудване видя, че сега е утро. Той бе съсредоточил своите душевни и физически сили, за да получи признание от Филитов, през последните два дни не обръщаше внимание на нищо друго и му се струваше, че сега трябва да е нощ. Толкова по-добре, помисли си Ватутин, ще мога да се срещна с председателя веднага. Най-удивителното бе това, че полковникът можеше сега да си позволи нормален работен ден. Вечерта можеше да се прибере вкъщи, отново да види семейството си, да поседи пред телевизора. Ватутин се усмихна. Покрай всичко друго той можеше да предвкуси и по-високата длъжност, и новото звание. В края на краищата той бе успял да сломи Филитов по-рано, отколкото бе обещал. Председателят щеше да е доволен.